Необходимостта от бързи реформи в Германия, която обича да се променя бавно

Неговото име е Кристиан Линднер и малцина извън Германия знаят много за младия лидер на либералите. Той поема партията още през 2013 г. и на практика я спасява от политическото небитие след нейния провал да премине 5-процентната бариера за влизане в Бундестага.

Печелившата комбинация се оказва опозицията срещу нови дългове, подкрепа за намаляване на данъците, ускорена дигитализация и бизнес реформи. Линднер обаче не просто очертава ясна политическа идентичност, но я и отстоява. Това му печели нови симпатизанти, а отказът от участие в коалиция през 2017 г. се приема от много избиратели като принципен отказ от нерешителния центризъм, в който затъва страната.

Пробивът на либералите е и благодарение на тяхната позиция в месеците на ограниченията заради пандемията и техните критики към правителството. Независимо от това обаче, те успяха да възстановят съществена идейно-политическа ниша и възходът им не е чисто ситуативен. Повсеместно експанзиращата държава намери своите убедителни критици.

Да заприличаш на другите

Окончателните резултати дадоха победа на социалдемократите над ХДС. На третата позиция останаха „Зелените“, а веднага след тях се наредиха именно либералите. Очаквано, двете водещи партии събират под 50% от общия вот.

На практика, Германия е на път да заприлича на повечето останали западно-европейски държави. Обхватните Volkspartei се разчупват от доста време, а оттеглянето на Ангела Меркел ускорява и ясно очертава процеса. Нейната импозантна ера сякаш „замрази“, поне на повърхността, социалните размествания, които из целия континент генерират дълбоки преструктурирания на партийните системи.

„Зеленият преход“ и изместването към по-леви културни ценности продължават да отслабват социалдемократите. „Зелените“ са печеливши от това разместване, а по-убедителното лидерство на партията можеше да ускори и този процес. От друга страна християн-демократите плащат цена за своя безкраен центризъм, бежанската криза и разрастващата се държава.

В същото време либералите успяха да станат флагман на опозицията срещу новия етатистки консенсус и представител на тези, които искат промени. Макар и в затруднение, бившата комунистическа партия успя да оцелее в това преструктуриране, а „Алтернатива за Германия“ е вече достатъчно консолидирана електорално.

Предлаганото лидерство от доста години също е важен определящ фактор в германските избори. Независимо от конституционната уредба и защити срещу концентрацията на власт, страната е все така „канцлерска република“ и убедителността на актуалните кандидати играе съществена роля. В този случай подкрепата отиде за най-малко неубедителният.

Възможни коалиции и изключването на една пета от избирателите

Независимо от нарастващата фрагментация на партийната система, германската историческа специфика ограничава реалните коалиционни опции, поради съществуващия „санитарен кордон“ около две от партиите в нея. Той е еднозначен спрямо „Алтернатива за Германия“ и малко разклатен, но по-скоро засега стабилен спрямо бившата комунистическа партия. Друг въпрос е колко време може да удържи изключването на избора на почти всеки пети избирател от реалното управление.

Сценарий, който изглежда малко вероятен, е „голяма коалиция плюс“. Политическата умора от този формат е осезаема, а и непрестанно генерира подкрепа за играчите извън нея. Самият факт, че двете основни партии вече имат нужда от трета, за да формират правителство, е достатъчно красноречив. Либералите са ключовия играч в новата ситуация.

Очаквано, най-реалистичните варианти са тройни коалиции – ГСДП, Зелените и Либералите или ХДС, Зелените и Либералите. Предстоящите дълги коалиционни разговори очаквано ще фокусират вниманието на всички, които очакват стабилност и ясна политическа посока. По-същественият дългосрочен въпрос е дали и доколко страната ще се насочи към множествените промени, които все повече я притискат.

Вот за миналото, а не за бъдещето

Отминалият вот беше много повече за края на епохата Меркел, отколкото за това, което следва след нея. От една страна, това е разбираемо с оглед нейното влияние и следа в политическата история и съзнание на германците. От друга, илюстрира точно тяхната нагласа за деидеологизирания центризъм на ситуативната политическа рационалност. В този смисъл лайтмотивът на отминалите избори бе осигуряване на приемственост и удържане на предвидимостта и стабилността, а не национално усилие за дефиниране на отговорите на нарастващите предизвикателства.

В самата Германия от поне десетилетие има любопитен дисонанс между политици, коментатори и предприемачи точно в това отношение. Отминалите избори не създават усещане за осезаемо разместване в баланса между нагласата за стабилност и промяна. Но отлагането на много реформи превръщат промяната в императив. Независимо от образа на страната пред външния свят, тя има да се справя с множество предизвикателства.

Например, наскорошен доклад на ЕС постави Германия на 21-о място по предлагане на онлайн услуги, а в класация за скоростта на интернет на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие ѝ даде 29-о място от общо 34 развити индустриални страни. Цялостната инфраструктура изисква нова вълна от инвестиции.

Индустриите закъсняха с адаптирането спрямо „зеления преход“. Политическият срив в отношенията с Китай тепърва ще поставя под натиск за диверсификация германското експортно стопанство. „Start-up“ културата и дигиталната екосистема не се развиват с очакваната скорост. Имиграцията и демографията също все повече я притискат.

Ами натискът отвън?

Множествени предизвикателства застигат страната и от външно-политическа перспектива. Страната губи комфорта на глобалния защитен либерален вал, който ѝ осигуряваше спокойни търговски отношения и предпочитаната позиция на консуматор на сигурност. Сблъсъкът между САЩ и Китай предефинира международната среда и Берлин трескаво търси ново състояние на равновесие, гарантиращо едновременно просперитет и защита.

Трансатлантическият консенсус в страната е разклатен до степен, претендираща за консолидация на нов междинен глобален субект, в случая ЕС. Той обаче не следва просто да балансира и да поддържа връзката със САЩ, но и да е в състояние да действа самостоятелно и да генерира промени и нови норми в глобалната среда.

И тук обаче има дилеми за немския политически елит. Той остава в значителна степен несигурен дали проектът за европейски „стратегически суверенитет“ не е прекалено френски, но е още по-притеснен, че неговото осъществяване изисква пореден интеграционен скок, включително фискален, за който и политици, и общество не са готови.

Въобще, цялостно погледнато, идните години ще бъдат белязани от едно все по-трудно за удържане напрежение. Германия обича да се променя бавно, но светът около нея вече не ѝ предоставя този лукс. Сега тя ще трябва намери нов баланс и формула за промяна, точно когато стана по-трудна за управление.