Оркестър в болницата. Три истории за изоставеното психично здраве

Вече е окей да не си окей. Това е добрата новина след тежката година на пандемия - тя отвори вратата към думи, които по-рано не се произнасяха на глас от толкова много хора. Че си потиснат, че нямаш приятели, че си смесил работата и личния живот, не спортуваш, спираш да чистиш, изоставяш се.

Съвсем доскоро хората мислеха, че ако са в подобна ситуация няма да отидат при специалист по психично здраве, защото "не са луди". Днес все повече хора допускат, че могат да потърсят помощ и че не бива да ги е срам от това. Но ако са в България, къде да отидат? Как да познаят, че терапевтът няма да се окаже шарлатанин?

Психолозите от десетилетия настояват за закон, който да регулира професията им, като я защити от самозванци. Преди две седмици в Народното събрание беше внесен проект за Закон за съсловната организация и професионалната дейност на психолозите.

Говорих с трима души от три различни града, които работят в тази сфера - психолог, психиатър и музикотерапевт. На пръв поглед различни дейности, но целта им е обща - психичното здраве на пациентите.

Русе. Нима всеки срещнат може да се обяви за терапевт?

Станислава Станкова е магистър по клинична психология и има свой кабинет в Русе. Свързвам се с нея по телефона, за да я питам защо изобщо е нужен закон за някоя професия. За машинистите, писателите и шивачите например няма закон. Защо да е нужен такъв за психолозите? След като става ясно каква е темата, разговорът бързо сменя тона си.

“Да започнем с това, че в България не съществува професия “психотерапевт”! Ако видите, че някой пише, че е “терапевт”, по-добре не си запазвайте час. Това са често хора, ходили на курсове през уикенда”, казва тя ядосано.

От нея разбирам, че за терапевт може да се обяви всеки, включително някой, завършил икономика, ако след това изкара едногодишно обучение към частен център. Причината е, че няма нормативен документ, регулиращ адекватно една професия, от която пряко зависи здравето и животът на хората.

"При мен са идвали хора след ужасни грешки на самозванци. Например пациент, който е бил терапевтиран, независимо че има халюцинации и засилена психотична симптоматика. Всъщност, ако нямаш добро образование, ти не би могъл да различиш психоза от невротичност”, разказва Станислава.

“В момента нещата стоят така, че всеки може да отиде в НОИ, да си извади БУЛСТАТ, че е терапевт, астролог или например магьосник. Стига да си плаща осигуровките и данъците, той се води законово практикуващ това, независимо, че няма нужното образование”, добавя тя.

Много психолози са убедени в това, в което и Станислава: че ситуацията трябва спешно да се промени по модела, по който е регулирана професията на адвокатите или архитектите - те могат да се обявяват за такива само след специализация, няколко години стаж като помощник към друг професионалист и като част от професионална асоциация, която да те легитимира, както е в много европейски държави, САЩ и Канада.

Но освен проблема със самозванците, има и друга пречка пред адекватното практикуване на професията. Университетите например не осигуряват стажове на студентите си. При това положение те нямат възможност да извършат прехода между образование и практика, като натрупат опит под професионален надзор.

Трети нерешен проблем изглежда вътрешен за гилдията, но всъщност пряко засяга пациентите. Той е в това, че няма координация между психолози и психиатри, казва Станислава. Едните много често не отдават значение на методите на другите, докато в действителност и двете професионални групи могат да помогнат в лечението с различни средства.

Берлин. Как живее човек, след като го изпишат от психиатрията

Пренасяме се в Берлин. На около 400 м от река Шпрее се намира достолепното здание на психиатричната клиника към най-големия болничен комплекс в Европа - Шаритé. Там д-р Иван Ненчев специализира психиатрия, след като завършва Медицинския университет в София.

Основната разлика, която открива, е, че в Германия повечето психиатри провеждат и психотерапия, за която получават задълбочено образование. Но го впечатлява и друго - какво е отношението към един пациент, който вече е бил в болница, но вече е излязъл от нея.

В България след изписването си хората сякаш са оставени “на самотек”. Д-р Ненчев дава пример за това защо не бива да се допуска нещо подобно. Много негови пациенти в Германия са загубили работата и квартирата си заради болестта. Страната е отчела това и е развила социална система, която да се грижи за пациентите, след като те вече са напуснали отделението.

Става въпрос за домове, където след изписването си хората могат да живеят безплатно с други съквартиранти и с хора, които не са били пациенти. Там те имат на разположение работници, които се грижат за тях и участват в тяхното ежедневие. Например закусват заедно, пазаруват или готвят.

"Имам пациенти, които обичат да ходят в специализирани дневни центрове само за да изпият едно кафе. И докато пият кафе, те контактуват с други хора, което е прекрасно”, допълва медикът. За него социалните грижи и болничното лечение са неразривно свързани. В България не винаги е така.

Той дава пример за уж странични дейности в германските психиатрични клиники, които се насърчават, защото помагат на пациентите. Сред тях са арттерапията, музикотерапията, пациентите рисуват, правят скулптури от глина, правят гимнастика или йога. Неговата болница например разполага с ателие, музикална стая, стена за катерене, а дори и с пещ за глина. За някои пациенти невербалното изразяване е много по-лесен начин да предадат чувствата и мислите си.

“Имах един пациент, който почти не говореше. Когато сядаше до мен, записвах думите, които казваше от време на време. Явно му е станало интересно, защото след време започна и той самият да пише. В началото пишеше много неразбираеми неща, които впоследствие се превърнаха в диалози, които осмиват живота в психиатрията. Той започна редовно да ми чете тези текстове”, разказва за опита си д-р Ненчев.

Той отбелязва, че в болницата всъщност се пише страшно много - някои драскат по стените, други пишат писма, трети - оплаквания. Така преди три години решава да създаде група за писане. В нея хората имат усещането за свобода, а той не е там, да ги поправя. Скоро групата за писане на д-р Ненчев ще издаде книга с тези произведения, които са над 70.

София. Една таблетка музика

Цветина Панайотова е музикотерапевт. Тя има академично образование като цигулар, след което изучава клинична музикотерапия в Лондон. Тя е сред основателите на фондация “Да бъде”, която се стреми да промотира музикотерапията чрез концерти и събития в болници и домове за възрастни хора и за хора с увреждания. Освен това е музикотерапевт към клиниката по психиатрия на Александровска болница в София. За нея борбата за поддържането на “безлекарствените” терапии не е от вчера.

Радва се, че в болницата намира съмишленици в лицето на лекуващите лекари, но не крие, че за много други музикотерапията е прищявка и глезотия. “Това са хора, които или не се развиват професионално, или промотират фармацевтични компании, които предпочитат да лекуват с лекарствени препарати. Естествено, ефектът не е същият”.

Тя разказва, че клиничната музикотерапия е дисциплина, която използва научни методи и е обвързана пряко с неврологията.

"Често наблюдавам как правилната музика или упражнение може да промени настроението за секунди: пулсът се забавя, дишането се уравновесява и погледът се изменя. Преди години с приятели правихме концерти по празници в болниците и в домовете. Още тогава забелязах ефекта върху хората - те започваха да танцуват, да пеят. Понякога трудно сдържат сълзите си от радост. Решихме, че това е кауза, която си струва и продължихме.”

Фоайето на болницата е широко и то често се превръща в концертна зала на отделението. За един от концертите събират 14 музиканти във фоайето - цял малък оркестър с диригент. Музиканти доброволци от цял свят се включват онлайн, за да посвирят и да разговарят с пациентите. Тези два проекта са финансирани от Министерството на културата, но това са по-скоро изключения.

“През годините в болницата сме имали всякакви дейности от йога до латино танци, но за жалост почти винаги е било доброволчески труд. Наскоро едно сдружение помогна за устройването на градинка зад клиниката, която пациентите да обработват", казва Цветина.

Докато говорим по телефона, тя дава пример за това, за което говори и д-р Ненчев от Берлин - че държавата не е направила много, за да осигури адаптация на пациентите, които вече са излезли от болницата. "Имаше клуб, в който се събираха хора след изписването си, но те се отказаха да идват, защото не всички имат пари да донесат храна и това ги потискаше”, разказва Цветина.

Преди да затворя я питам как отвръща на най-тривиалния въпрос - защо се е върнала от чужбина. Отговаря ми, че има желание и тук хората да имат право на достоен живот и грижа.

“Това включва много лични жертви, но искрено искам такива неща да се случват и в България - мястото където са хората, които обичам най-много от всички по света.”