Денят е сряда, часът – малко след 11. В залата за танци звучи My Way на Франк Синатра. По-точно нейна версия. Чува се тихият звук от движение на обувки по паркета. Десетина души танцуват валс.
На пръв поглед изглежда като обичаен урок по танци, но в този има нещо необикновено – всички танцьори са на възраст над 60 години. Малко от тях имат предишен опит в танците, повечето танцуват само от няколко месеца. Но лицата им грейват в момента, в който влязат в залата.
Една от тях е Росица Зографова. Включила се е в групата по бални и латино танци преди по-малко от два месеца, но вече трудно си представя да остане без уроците.
“Чувствам зареждане, чувствам как настроението ми се повишава. Запълва ми една потребност да общувам с нови хора”, казва тя на тръгване след последния урок за годината.
Наскоро се е пенсионирала и редовните ѝ контакти с хора са намалели.
“Човек точно заради това има спад в настроението на моменти. Децата са големи, те си имат своите ангажименти”, казва тя. “И трябва да намерим с какво да запълним този вакуум от емоция, която ни кара да се радваме на живота и да търсим хубави моменти.”
Тя намира точно това в танците.
Всъщност това не са обикновени уроци. Те са специално създадени за хора над 60 години от група професионални танцьори. Целта им е да направят изкуството по-достъпно за възрастни хора и по този начин да се борят със социалното отпадане и самотата, които често съпътстват остаряването.
Инициативата се казва “Аз съм тук”, а нейна създателка е Надежда Дичева, танцьорка и хореографка. Заема се с това, защото вижда проблем в отношението към възрастните хора в България и към остаряването изобщо. Не трябва да е така, както е в момента, смята тя.
“Човек, като се движи, живее”
В съседната зала урокът е по народни танци. Сред танцьорите е Стефка Гюзелева. Тя е на 85 години и казва, че е най-възрастната в групата. Танцувала е като ученичка и студентка, а когато в началото на годината научава за уроците, се записва без колебание. И казва, че много ѝ харесва.
“Първо е движението. Човек, като се движи, живее. Другото е социалният контакт”, казва тя и маха на друга жена, която тъкмо си тръгва от залата.
“Виждате колко много хора се събираме. Единият каже нещо, другият… излизаме на кафе след това. Да тръгнеш нанякъде, да се облечеш [за излизане]. За мен е много. Защото иначе съм сама. Цял ден съм сама…”
Подобно нещо разказва и Марина Василева, друга участничка в групите по танци.
“Аз съм социален човек и обичам да бъда в социална среда. Не искам остатъкът от живота ми да мине между печката и мивката. Затова съм тук”, казва тя. “Въпросът е да бъдем сред хора, да се чувстваме полезни за себе си, за да бъдем полезни и на другите.”
Докато говорим, до вратата вече се е събрала група.
“Моите приятелки тръгват”, казва забързано Пенка Христова и им маха да я почакат за минута.
Тя се е записала на уроците по танци благодарение на тях.
“След двугодишно затваряне заради боледуване, моите приятелки успяха да ме измъкнат от вкъщи и да ме включат в този клуб”, казва тя. “И така промениха моя живот. Отпечатъкът е невероятен.”
На въпрос какъв би бил животът им без танците, отговорите идват един след друг – “затворен”,“скучен”, “сив”.
Да остаряваш в България
Социалната изолация и самотата често съпътстват пенсионирането и остаряването. Те имат отрицателно въздействие не само върху психическото, но и върху физическото здраве. Според Световната здравна организация (СЗО) тяхното влияние може да се сравнява с това на пушенето, затлъстяването и липсата на физическа активност.
Няма оценки какъв дял от възрастните хора по света са засегнати, но в някои държави, за които има данни, един на всеки трима казва, че се чувства самотен. За България такива проучвания няма.
Но много възрастни хора в страната също се сблъскват с този и много други проблеми.
“Да остаряваш в България е едно сериозно предизвикателство”, казва създателката на инициативата Надежда Дичева. Според нея за това допринася “нагласата на всички ни – не само на институционално ниво, а изобщо в обществото”.
Много лесно поставяме хората в категорията “възрастни”. И сякаш този човек няма вече потенциал, няма желания, няма нужди.Надежда Дичева
“Много лесно поставяме хората в категорията “възрастни”. И сякаш този човек няма вече потенциал, няма желания, няма нужди, или те не са важни, защото, видиш ли, той е остарял”, казва тя. И добавя, че не трябва да бъде така.
Проектът, който тя започва и осъществява заедно със свои колеги танцьори и хореографи, си поставя за цел да направи уроците по танци достъпни за хора между 60 и 85 години във всяко отношение – мястото да е удобно, времето, по което се провеждат часовете, също. Материалът да е съобразен с възможностите на участниците, а цената да не е непосилна.
За целта тя кандидатства и получава финансиране от Национален фонд “Култура”, което прави възможно в първото издание в началото на годината уроците да са безплатни.
Благодарение на спонсори за втория курс в края на 2024 г. таксата е минимална. А надеждата на организаторите е да намерят подкрепа от спонсори, за да продължат уроците и през 2025 г. и да са финансово достъпни за повече хора.
Промяна в средата
В рамките на проекта се предлагат три вида уроци – по оздравителна гимнастика, по латино и бални танци и по народни танци. Уроците са пригодени към възможностите на участниците, а часовете се водят от професионални танцьори.
“Всеки от тях води различни битки. Ние се опитваме да направим така, че да усетят и нашата подкрепа и чрез изкуството да успеят да си отдъхнат”, казва Михаела Павлова, която води часовете по латино и бални танци.
За нея е важно да се разчупи погрешното схващане, че възрастта сама по себе си е пречка за хората да правят това, което обичат.
“Чрез танците те успяха да си повярват”, казва тя. “Тук в часовете работим на психологическо ниво: “Аз мога да го направя. Да, аз съм на дадена възраст, но това не ме спира да правя нещата, които обичам, които харесвам и не бива да се затварям вкъщи, защото постоянно чувам около себе си, че съм много възрастен.”
Десислава Крумова, която води часовете по народни танци, забелязва как уроците сближават хората и създават приятелства.
“Много от хората, които идват при нас, в началото, казват: “Ние вече сме забравени, внуците много рядко идват. Дъщеря ми, синът ми живеят в чужбина, аз съм сам тук”, казва тя. Но чрез танците се създават нови социални контакти.
“Сега вече са приятели помежду си, търсят се един друг и им е приятно.”
Една от целите на проекта е да промени средата за възрастните хора и да им даде възможност за изява, казва създателката му Надежда Дичева.
“Ако средата те кара да се смалиш и да влезеш в някакъв калъп, в който ти е оставено едно малко местенце, в което ти щеш – не щеш трябва да се разположиш, то тогава е много трудно да продължиш да браниш себе си и да бъдеш себе си”, казва тя.
Няма причина след 60 ти да не си физически активен, социално и емоционално активен.Надежда Дичева
“Но ако средата е така устроена, няма причина след 60 ти да не си физически активен, социално и емоционално активен. Да, ти се променяш, но не спираш да си себе си.”
Заедно с Дичева зад инициативата стоят преподавателите по танци София Георгиева, Михаела Павлова, Десислава Крумова, по-рано и Стефан Витанов и Дорина Стоянова, консултантите Петър Петров (кинезитерапевт) и Красимира Димитрова (социален работник) и координаторката Вася Попова.
Форум