Под натиск от нацистка Германия България става част от Тристранния пакт през 1941 г. София приема и Закон за защита на нацията, насочен срещу евреите. Въпреки това над 48 000 български евреи, които е трябвало да бъдат избити, са спасени благодарение на съпротивата на сънародниците им.

На 80-тата годишнината от освобождаването на лагера Аушвиц в Полша на 27 януари лидерът от общността на българските евреи Максим Делчев си спомня за ужасите, които нацистите отприщват в Европа. Той обаче си спомня и за моралната сила на своите сънародници.

Делчев е председател на Религиозния съвет на евреите в България. Той казва, че за евреите в страната му Втората световна война „не е била изцяло бяла или изцяло черна. Това е една сложна история.“

През 1941 г. България, под нарастващия натиск на Берлин, се съюзява с нацистка Германия. София бързо е възнаградена, след като ѝ е предаден контролът над територии в днешна Гърция и Северна Македония.

Когато нацистката военна машина засилва преследването на евреите, България следва примера ѝ. София приема вдъхновен от нацистите закон, насочен срещу еврейското малцинство, което съставлява по-малко от 1% от населението.

За българите „Законът за защита на нацията“ е колкото озадачаващ, толкова и отблъскващ.

„Преди войната не е имало град [в България] със специфичен еврейски квартал или уединено гето“, обяснява Делчев пред Радио Свободна Европа.

Обикновеният български евреин е живял рамо до рамо със своите съседи християни, споделял е борбите и празниците на живота. Близо 1000 евреи загиват в боевете за България по време на Балканските войни и Първата световна война.

„Този закон и други подобни слагат край на нашите свободи и права, за които нашите предци са проливали кръвта си“, се казва в едно отворено писмо, подписано от стотици българи, които нямат еврейски произход.

Мощната православна църква в България също осъжда антиеврейския закон. С думи, очевидно насочени към съюза на България с нацистка Германия, църковните водачи призовават правителството да действа срещу „реалните опасности“ за България, „откъдето и да идват тези опасности“.

Когато кошмарната машина на Холокоста се задейства в окупираната от нацистите Европа, германците откриват, че в България имат проблем.

„Манталитетът на българския народ - пише Адолф Хайнц Бекерле, нацисткият посланик в балканската страна, - няма идеологическото просветление, което имаме ние.“

Българите, които са израснали редом с „арменци, гърци и цигани, не виждат в евреите никакви недостатъци, които да оправдават някакви специални закони срещу тях“, оплаква се Бекерле.

За българите пълната жестокост на „окончателното решение на еврейския въпрос“ на техния военен съюзник става ясна, когато влакове с евреи, за които свидетели описват, че „стенат като птици в клетка“, са транспортирани от контролираните от българите райони на Северна Гърция и Македония през България към окупираната от нацистите Полша.

Почти всеки от 11 343-те евреи, транспортирани до Полша от контролираните от България територии, е убит в лагерите на смъртта.

Когато пронацистките бюрократи в София започват да съставят планове за задържането на евреите в самата България, подробностите за тайния план изтичат, което предизвиква ужас и противопоставяне.

Димитър Пешев, заместник-председател на българския парламент, изготвя протестно писмо срещу плановете за депортиране и убеждава 42 други членове на парламента да подпишат. По-късно Пешев си спомня, че е направил този опасен ход в опит да спести на България белязването ѝ с „петно, което не заслужава“.

Когато евреите в някои райони на България са събрани преди планираната им депортация, висши православни духовници също се противопоставят на властите. Според разказите един от църковните водачи се е покатерил върху оградата на временна концентрационна база, за да увери еврейските си сънародници вътре: „Където и да отидете вие, и аз ще дойда“.

Въпреки многократните опити на пронацистки настроени функционери в София, депортирането на българските евреи в полските лагери на смъртта така и не се осъществява. Повече от 48 000 евреи, които е трябвало да бъдат избити, са пощадени благодарение на съпротивата на техните сънародници.

Делчев казва, че има няколко фактора за редкия пример на България на фона на отбелязването на Холокоста.

За разлика от страните под враждебна нацистка окупация, като съюзник на нацистка Германия българите са имали известна автономия в сравнение със страните, в които антинацисткото неподчинение е било посрещано с екзекуции по бързата процедура.

„Не е било като в Полша или Югославия, които са управлявани от нацистите“, казва Делчев пред Свободна Европа.

Освен това Делчев изтъква „много силната и морална православна църква“, на чиято културна мощ е било почти невъзможно да се противопостави дори авторитарно правителство.

След войната и налагането на инсталирано от Съветския съюз правителство през 1946 г. почти цялото еврейско население на България заминава за Израел. Днес в страната са останали само около 5000 евреи.

На 10 март всяка година българските евреи отбелязват Деня на спасението на своя народ, а в градовете в България и в Израел са издигнати паметници, посветени на събитията отпреди 80 години.

Във Варна туристите, които се разхождат покрай Археологическия музей в морския град, могат да забележат паметник на шофар - еврейски рог. На него са изписани благодарности към българите „за спасението ни по време на Холокоста“, и който завършва с думите: „Ние помним!“.