Напоследък през почти всички медии преминаха незабелязани новините за решения от последния 101 конгрес на Македонската патриотична организация (МПО). Той се проведе на 2 септември 2023 г. в Кълъмбъс, щата Охайо в САЩ. След поправки, направени в новия устав на Организацията, той гласи:
„За МПО „македонец“ е местен или произхождащ от всяка етническа група от историческите и географските граници на Македония. Обединяващите фактори са нашето общо македонско съзнание и идеала за свобода, човешки права и свободи за всички македонци“. И още: „Днес, МПО е организация, базирана в САЩ, която продължава да действа независимо от което и да е правителство или страна, обединявайки всички хора с македонско наследство и празнувайки, популяризирайки и утвърждавайки нашата обща култура, обичаи и традиции. Тя продължава да работи за човешки, граждански и икономически права на всички македонци по света и за културното и социално израстване на нашата младеж.“
От старият устав на МПО отпаднаха като актуални цели „освобождение на Македония“ и някогашния лозунг „Македония за македонците“, както и борбата за „независима държавна единица в рамките на нейните исторически и географски граници“, все формулировки останали от времето на Иван Михайлов.
За сметка на това тези текстове влязоха в преамбюла на променения устав, в който се говори за създаването и историческото минало на организацията, дело на „македоно-български имигранти“. От стария устав отпадна още изброяването на различните етнически групи в Македония, които започваха от българите. Вече само се пояснява как термина „македонец“ се отнася за „всички етнически групи“ без те да се изброяват изрично и без да се ограничава броя им.
История – основаването
Известно е, че всичко започва преди 101 години с основаването на 2 октомври 1922 г. във Форт Уейн, щата Индиана, на Македонската политическа организация, по-късно преименувана на Македонска патриотична организация. Тя е дело на имигранти, македонски българи от регионите на Костур и Лерин, дошли по времето на османска егейска Македония.
Известно е също, че потушаването на Илинденското въстание през 1903 г., както и разделянето на Македония след Балканските войни (1912-13 г.) довежда до поток от хиляди други имигранти от Македония, част от които търсят сигурност и убежище в Северна Америка.
Тамошната мощна индустрия, както и зачитането на човешките права и достойнство в САЩ и Канада, ги привличат да търсят своето щастие.
Целта на създадената по внушение на Тодор Александров, който е лидера на ВМРО, организация, е да се застъпи за своите братя и сестри останали на Балканите. Както се изтъква в самия тогавашен устав от 1922 г. организацията се бори за „всички македонци, независимо от етнически произход“ и целта ѝ е създаването на „независима македонска държава в историческите и географските граници“ с политически и граждански права за „всички свои граждани“.
Между двете световни войни
През междувоенния период, а и по-сетне, МПО защитава и търси заедно с американското и кандското правителство, Обществото на народите (ОН), както и други международни фактори справедливо решение на Македонския въпрос. Със своето печатно издание „Македонска трибуна“, издавано на български език, тя работи, за да информира за нарушаването на човешките права в трите разделени части на Македония.
Към края на 20-те години Ив. Михайлов, като наложил се лидер на ВМРО на Балканите след братоубийствените борби, се опитва да превземе ръководството на МПО зад океана. За целта той изпраща в Америка Асен Аврамов, Йордан Чкатров, Петър Ацев, свещениците Георги Николов, Васил Михайлов, Борислав Краев и др.
Постепенно, в продължение на няколко десетилетия, от „македонски българи“, каквито се чувстваха, много от хората промениха съзнанието си и се самонарекоха „само македонци“.
Според твърдения на един от историографите на МПО, д-р Иван Гаджев, чрез тях Ив. Михайлов съумява да прокара нова политическа линия и да създаде, според самия Гаджев, необратими кризи в дългосрочен план. Като резултат, отново според Гаджев, се стига до промяна на съзнанието и идентичността на немалка част от членския състав на организацията. Постепенно, в продължение на няколко десетилетия, от „македонски българи“, каквито се чувстваха, много от хората промениха съзнанието си и се самонарекоха „само македонци“.
На друго мнение обаче е македонският българин от Торонто, потомък на имигранти от Ресенско и Костурско, Ник Стефанов. Той вижда и действието на редица други фактори, сред които смесените бракове и прииждащата новаемиграция от югославска и постюгославска Македония. Междувременно стари илинденци, емигрирали след Балканската война, като Смиле Войданов, създават в град Понтиак, щата Мичигън, „Македонски народен съюз“. Негов секретар става Георги Николов Зайков-Пирински - лява организация, която пропагандира идеите на етническия македонизъм и е свързана с Коминтерна. Ала преди Втората световна война, и според Ник Стефанов, северноамериканската диаспора е „почти 100% македоно-българска“. Ето защо през 20-те и 30-те години все още т. нар. Македонски въпрос се състои в изнасяне на страданията на разделена Македония и особено на репресиите в сръбския и гръцкия ѝ дял. Другият аспект е свързан с обединяването на трите дяла в една свободна и независима държава.
В годините на Студената война
Дори и след края на Втората световна война и въпреки правописната реформа в България от 1945 г., МПО, изповядвайки антикомунистическо кредо, продължава да се придържа в „Македонска трибуна“ към стария български правопис, неприемайки езиковите промени както в София, така и в Скопие. От една страна, това може да се разглежда като някакво консервиране и застиване на идентичността в миналото, но от друга е и придържане към езика и правописа на историческата ВМРО и илинденци.
В същото време организацията продължава да се вдъхновява от идеята за бъдещето на „свободна и независима Македония“ като една „Швейцария на Балканите“. Този идеал се изпълва и с ново съдържание, което блика от социализацията на ръководителите и членската ѝ маса в САЩ и Канада.
През 1956 г., в усилията си да застане срещу антибългарския исторически ревизионизъм на комунистическа Югославия и репресиите срещу македонските българи, по време на годишната си конвенция МПО прави промяна в устава си. Тогава делегатите решават да запишат там следното:
„Термините „македонци“ и „македонски имигранти“ използвани в устава се отнасят еднакво за всички национални групи в Македония – българи, армъни, турци, албанци и други.“
Термините „македонци“ и „македонски имигранти“ използвани в устава се отнасят еднакво за всички национални групи в Македония – българи, армъни, турци, албанци и други
През 80-те години се случва и още нещо. Христо Низамов, Иван Лебамов, Георги Лебамов и други представители на организацията се опитват да се преборят с авторитаризма на Ив. Михайлов и опитите му за контрол над МПО и „Македонска трибуна“. Това води и до постепеното изтласкване на „Радко“. Ето защо в момента, в който през 1990 г. той дава известното си интервю пред Кеворк Кеворкян, се чувства по-скоро изоставен от новото поколение членове и ръководители зад Океана.
В същото време не може да се отрече, че през тези десетилетия втората и третата генерация американци и канадци с произход от Македония постепенно започват да губят връзка с македоно-българската идентичност на техните бащи и майки, дядовци и баби. Заедно с това за тези процеси роля играят и немалкото смесени бракове, при които връзката с македоно-българското минало изтънява. Има такива имигранти, които започват вече да посещават по-новите македонски храмове. Това насърчава и новото македонско етническо съзнание. Някои членове на МПО дори се женят за хора от енории с етнически македонци.
Всъщност, друга причина за протичането на този процес на преход от македоно-българска към етническа македонска идентичност е свързан и с новата емиграция в десетилетията след Втората световна война. Пристигнали в САЩ и Канада през 50-те, 60-те и 70-те години на 20 в. новите имигранти от Вардарска Македония са социализирани единствено като етнически македонци. Нещо повече, там българското е стигматизирано и всяка македоно-българска идентичност е просто заличена. Постепенно в хода на годините обаче, те стават македонско мнозинство сред мултикултурните общества на Северна Америка.
Разбира се, все още има и такива, които се идентифицират като македонски българи, но обстоятелството, че немалко техни роднини вече се чувстват единствено македонци определено омекотява негативните им чувства характерни иначе за предходните десетилетия. Усеща се и една умора от дългото противопоставяне и немалко македонски българи зад океана решават македонската част от тяхната идентичност да вземе връх.
След 1989 г. и създаването на независима Република Македония
Тенденциите характерни за предходните десетилетия видимо продължават в същата посока и след падането на Берлинската стена. Иван Лебамов, който ръководи МПО между 1983 и 1994 г. констатира, че приятели и роднини от Лерин, - които говорят като майка му и взаимно се разбират, - отказват да се наричат „гърци“, но се определят за „македонци“, а не точно „българи“. Това не им пречи да се чувстват еднакви с онези имигранти в САЩ и Канада, които са „македонски българи“ или „македонци от български произход“.
По същият начин, според Лебамов, и за македонците от Вардарска Македония е по-важно, че не са сърби. Той констатира, че вече различните македонци наистина са чужди един на друг, ала вярва, че със съвременните комуникации пак биха могли да станат „един народ“. Тези негови разбирания, както и случващото се зад океана, го карат още в края на 1989 г. да направи ранен, но неуспешен опит за задълбочаване на плурализма в МПО.
Появата на независима Македония през 1991 г. довежда до промяна на контекста. Неслучайно през 90-те години МПО изиграва огромна роля за официалното признаване на независимостта на Република Македония. Тогава част от македонската диаспора, която се идентифицира като етнически македонци, разглеждат македонците, които се идентифицират като етнически българи, като „престорени“ македонци. От друга страна, немалко от идентифициращите се като македонски българи първоначално се отнасят с недоверие и отхвърлят новата държава като измама и нейния народ като фалшиви македонци.
Нарастването обаче на броя на етническите македонци сред диаспората и оттичането към тях на бивши македонски българи изкарва на повърхността доста въпроси относно идентичността на членовете на организацията. Поради тези развития МПО навлиза в един вид „криза на идентичността“.
Този нов контекст дава импулс на МПО по време на ръководствата на Иван Лебамов (1983-1994) и Крис Еванов (1996-2006) да се направят първи опити за достигане и до етническите македонци в САЩ и Канада на македонска политическа основа, игнорирайки етническата идентичност. Тези усилия като цяло не успяват тъй като много членове на МПО разглеждат гневно новия подход като едно отстъпление спрямо македоно-българската идентичност на основателите на организацията и поддръжниците от миналото.
И все пак, с течение на годините и част от македонските българи сред диаспората започват да стават по-примирително настроени към македонската етническа идентичност. В независима Македония те започват да виждат и самостоятелна част от отечеството на техните предци от началото на 20 в., което в крайна сметка е по-добре отколкото нищо.
Защо са важни новите решения?
Както се изразяват от новото ръководство, целта на направените промени на последния конгрес от септември 2023 г. е да примирят различните членове на организацията на основата на приемане едновременно на „историческаста истина“ за „българските корени“ и „разнообразието на македонските идентичности.“ Още през месец май т.г. в броя на изданието на организацията „Македонска трибуна“ Ник Стефанов застъпва тезата, че за да се съхрани историческата „македоно-българска“ идентичност на основателите на ВМРО и МПО, е нуждно да се спре с войната срещу установената вече „етническа македонска“ идентичност и да се създадат условия за помирение между двете чрез един вътрешно-македонски диалог в рамките на МПО.
В този смисъл са важни и новите решения. Зад тях стоят македонски българи, които искат укрепването на организацията, превръщайки я в релевантна на днешния свят, като същевременно запазят българската македонска идентичност и наследство.
Тези членове на МПО разглеждат македонските българи и етническите македонци като един народ с два идентификационни етикета и се застъпват за взаимна почит и уважение между тях в бъдеще. Ето защо и сурово осъждат всякакъв език на омраза, който идва от двете посоки. Те са против днешните крайности в София и Скопие доколкото избликът им единствено дава живот и енергизира крайните течения не само в двете страни на Балканите, но и сред диаспората.
В този смисъл тези членове на МПО смятат, че намирането на модус за съществуване на двете групи зад океана ще доведе до промяна на нагласите в самите Македония и България с оглед на общото им бъдещо членство в Европейския съюз. Поради това и настояват МПО да обедини всички македонци с патриотично съзнание, които зачитат правото на всеки македонец да се декларира с каквато пожелае етническа идентичност.
МПО смята още новите си решения като в някакъв смисъл завръщане към първоначалните принципи на организацията. Отстъпването от тях в годините след Втората световна война се разглежда днес като резултат от изключителността, която се дава в комунистическа Югославия на етническата македонска идентичност и заличаването на всякакви следи от българската от миналото. МПО днес се застъпва за край на политиката на изключване, която е основният проблем, независимо дали става дума за етническите македонци, или за македонските българи.
Някои намират решението през македонци роднини в диаспората с различна етническа идентичност, които не се мразят. Те могат да бъдат основа за изграждане на лобираща група, която да обърне внимание и на държавните ръководители в Скопие и София, като им помогне да намерят т. нар. „win-win компромис“. Засега той го намира в концепцията един народ (в смисъл на политическа и гражданска нация - македонска) с две славянски етнически идентичности – македонска и българска.
* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
Форум