Първите стихове от тези редове са перифраза на песента на „Щурците“ „Аз съм просто човек“. Тя е по текст и музика на Кирил Маричков. Едноименният албум на групата излиза през 1990 г., веднага след „промените“, падането на комунизма, идването на демокрацията и както още може да се нарекат месеците след 10 ноември 1989 г.
Но докато дойде времето „Щурците“ да изпеят тези думи, те живеят и творят много дълги години, през които се налага да премълчават. Или поне да обличат посланията си в много по-безопасни рими – такива в угода на режима. На комунистическия режим.
Историята започва много по-рано. Тя е описана в „На прага на времето“ – автобиографичната книга, която Кирил Маричков издаде тази година. Представлява внушително издание в 576 страници. Включва над 100 снимки от личния архив на Маричков, някои от които се публикуват за първи път, както и снимки на всички албуми на „Щурците“.
Оформлението и корицата са на дизайнера Тодор Манолов.
Та тази история започва още с раждането на Кирил Маричков, както започва всеки един живот, и още повече – с разказа за неговите предци. Този разказ е важен, за да се разбере кой стои в основата на това Маричков да бъде „просто човек“.
Няма Бог, но има Сталин
Още в спомените на Маричков от детската градина живее Йосиф Сталин. И няколко „весели истории“ за него.
Откъс от книгата „На прага на времето“:
„Една сутрин другарката с хармоничката и още една „другарка“, която май беше готвачка, застанаха пред нас с тържествен и въодушевен вид. Първата, със сериозно изражение, а втората – с лека насърчителна усмивка. Другарката с хармоничката каза:
- Хайде, деца, седнете и затворете очичките.
Ние сядаме с ръцете зад гърба, както бяхме научени, и си затваряме очите.
- Кажете сега, „Дядо Боже, дай ни бонбонче!“
Казваме „Дядо Боже, дай ни бонбонче!“.
Отваряме ние очи и поглеждаме пред себе си. Няма бонбонче! Много сме разочаровани и учудено поглеждаме към нашата възпитателка.
- Така е, деца, защото няма Бог! Хайде сега отново си затворете очите и кажете „Чичко Сталин, дай ни бонбонче!“
Затваряме си ние пак очите и казваме „Чичко Сталин, дай ни бонбонче!“, и усещаме, че нещо се случва.
- Сега вече можете да си отворите очичките – казва учителката с възторжен глас. Отваряме очи и какво да видим – пред всеки от нас по едно бонбонче.
- Така е, деца, защото другарят Сталин винаги мисли за вас!“
„Ето как в един момент в безкрайността на Вселената се пресичат черната бездна на абсолютното зло и висините на божествената музика.“
Това обяснява защо Кирил Маричков плаче, когато на 5 март 1953 г. разбира, че Сталин е мъртъв. В същия ден е починал и композиторът Сергей Прокофиев.
„Ето как в един момент в безкрайността на Вселената се пресичат черната бездна на абсолютното зло и висините на божествената музика“, пише Маричков.
От Сталин до Живков и туиста. Бъндъраците
„Туистът излезе през 1960 г., но буквално заля България през 1962 г. Разбира се, започнаха забрани и наказателни акции… Всички заехме текста [на песента] „Тошо комуниста забранява туиста“, но не посмяхме да го изпеем, заради тази песен пращаха в "Белене".
По същото време приятел на Кирил Маричков се жени за дъщерята за едно от най-важните партийно величия в държавата. Сестрата на Маричков – Люба, е на сватбата.
„Оркестърът свири здраво и всички , хванати в лапите на буржоазното западно влияние, танцуват туист. В един момент настъпва известна суматоха, вратите се разтварят и влиза бащата на булката, заедно с другаря Тодор Живков. Оркестърът веднага спира и всички на дансинга застиват уплашено, макар и да са от кастата на богопомазаните. Тодор Живков ги поглежда засмяно и им казва:
„Защо спряхте, бе младежи? Да не би да сте чули песента „Тошо комуниста забранява туиста“? Ха-ха-ха!... Продължавайте, продължавайте!“.
По това време Кирил Маричков и няколко негови приятели основават „Бъндъраците“. Те са първата българска рок група. Създават я в София през 1962 г. Разделят се през 1966 г.
„Щурците“
През следващата година започва историята на „Щурците“, „The Crickets” или “The Grillen”. Но всъщност е имало предложения групата да има съвсем други имена – от „Синигерите“, „Врабчетата“ и „Папагалите“ до „Монасите на електрическия дисонанс“ и дори „СЕКС“ (Студентски електронен китарен състав“).
Първата българска песен на „Щурците“ е „Кажете „не“. С нея и за първи път се показват по телевизията.
Първите ВИС-аджии в България. 1968-а
Макар че днес понятието ВИС да се свързва със СИК и силовите групировки в България от 90-те години на миналия век, всъщност първите ВИС-аджии у нас са именно „Щурците“. А зад абревиатурата в случая стои Вокално-Инструментален-Състав. В някои от периодите по времето на комунизма, в които „Щурците“ за забранени за слушане, издаване и да изнасят концерти, а тези периоди са общо три, при малкото им участия, те са представяни само като ВИС, без името „Щурците“.
Забрани има и за някои от песните им, които остават изгубени, „изпаднали“ от плочите. Нямат разрешение и да ги изпълняват. Такъв е случаят със „Стоп. Стоп“.
През 1968 г. излиза книгата „Люти чушки“ на Радой Ралин. Тя не се харесва на властта в България. Инкриминирана е и изтеглена от книжарниците още преди да се продаде целият тираж.
Събитията превръщат Ралин в най-видния критик на комунистическия режим и безспорен дисидент.
През същата година „Щурците“ взимат участие на Световния младежки фестивал. Изпълняват песента си „Стоп. Стоп“.
Тогава „иззад кулисите излезе един грамаден човек и ни кресна:
- Каква е тази песен „Стоп, стоп?!“
- Една от фестивалните ни песни, другарю!
- Текстът е от Радой Ралин! – заяви ядосано големият.
Песента изчезна, анихилира. Изтриха записа от фонотеката на радиото, унищожиха и записаното по време на фестивала – да няма никакви доказателства, че такава песен е съществувала.“
Подобна е съдбата на всяка песен на групата, която не е одобрена от властта. Многобройни са случаите, в които „Щурците“ записват и репетират под зоркия поглед на агенти от Държавна сигурност, както се наричат комунистическите тайни служби.
А най-сигурният начин техен концерт да бъде веднага спрян, да им изключат тока и да им забранят изяви за месеци или няколко години, е бил просто да изпеят „Satisfaction” на Ролинг Стоунс или „Hey Jude” на Бийтълс. Понякога е било достатъчно просто да пеят на английски.
„Пражката пролет“. Прозорливост или лошо пророчество?
Откъс от книгата „На прага на времето“:
„Датата 21 август 1968 г. бележи края на илюзиите. Армиите на Съветския съюз и още четири държави от бившия Варшавски договор, между които и Народна република България, без знанието на чехословашките власти нахлуват и окупират страната. Започва операция „Дунав“.
Символът на демократичните реформи Александър Дубчек, министър-председателят Черник, както и още няколко от най-изтъкнатите реформатори са арестувани и насила отведени в Москва. Пражката пролет е жестоко смазана.“
По това време през 1968 г. Маричков се готви за концерт с „Щурците“ в Русе. Когато чува по радиото във фоайето на хотела:
„Важно съобщение! СССР и други съюзни държави удовлетвориха молбата на държавни деятели на ЧССР (Чехословашка социалистическа република) да окажат на братския чехословашки народ неотложна помощ, включително и с въоръжени сили. В изпълнение на това решение на 21 август военни части на съюзни социалистически държави встъпиха в Чехословакия.“
По-късно ще стане ясно, че опитът за революция срещу комунистическия режим в Чехословакия е смазан с танкове, а събитията ще останат в историята като Пражката пролет.
Когато чува съобщението по радиото обаче, Маричков мигновено си спомня: „Бях на 12 години, когато съветските танкове смазаха Унгарското въстание. Баща ми и дядо ми успяваха да слушат радио „Свободна Европа“, макар че тогава го заглушаваха… по радио София обявиха, че „Съветският съюз и неговата непобедима Червена армия ще окажат на братския унгарски народ помощ в борбата му срещу фашистката контрареволюция“.
По-късно в книгата става ясно, че Кирил Маричков пише „На прага на времето“ около средата на 2021 г.
На фона на последвалите събития – нападението на Русия над Украйна на 24 февруари 2022 г., тези написани по-рано думи звучат като лошо пророчество или исторически обоснована прозорливост.
Историята и музиката се преплитат през цялото време съвсем законосъобразно в разказа на Кирил Маричков и до голяма степен обясняват имало ли е, нямало ли е рок музика в България преди 1989 г. и ако я имало, как е звучала тя, винаги във верния тон с властта.
Но причината Маричков да напише тази книга не е само тази. Той я формулира така:
„Трябваше на всяка цена да напиша тази книга, защото иначе много лъжи щяха да се превърнат в истини, а хората трябва да знаят коя е истината.“
