От самото начало доскорошните образи на новия азиатски век имаха натрапчиви нюанси на утопии. Бъдещето беше описвано единствено през просперитет, растеж, сътрудничество и съвместяване на различия.
Мнозина откровени апологети дори вместиха в него нотки на цивилизационна надменност и приписваха на западната култура неутолим и непреодолим нагон за насилие. Склонността към конфликт, сякаш овладяна в Изтока, осмислена и надскочена чрез историческа рефлексия, преодоляна и институционализирана във формули на културно съвместяване и толерантност, например т.н., „начин на АСЕАН“.
Възходът на Изтока беше странно лишен от всякакво измерение на несигурност, на множащи се линии на конфликти, на сблъсък на различни системи и политически ориентации. Той беше представян чрез криви на непрестанен растеж, преструктуриране на няколко вековен западен превес, геополитическо безвремие и спокойствие.
Подобни конструкции бяха видимо неточни и неадекватни още в зората на захаросаните образи отпреди две десетилетия. Днес граничат с комичното. Всъщност, последните няколко години носят обратната динамика и един от най-директните индикатори за това е изместването на фокуса на правителствата към сигурността, отбраната и пре/въоръжаването.
Множество събития и процеса подкопават идиличната представа за Азия, която доскоро се предлагаше обилно.
Как автокрациите поведоха въоръжаването
Най-същественият е нарастващата агресия на няколко автокрации и засилващата се координация между тях (Китай, Русия и Северна Корея). Те имат сходна цел в изграждането/възстановяването на доминация в своите периферии, а в случая с Китай и далеч отвъд тях, например по отношение на южно-китайско море.
Там, където техните интереси частично са в противовес, например в Централна Азия, засега постигат приемлив баланс. Протича и „промяна на фактите“ на терен, например чрез повече от десетилетното овладяване от страна на Пекин на различни рифове в южно-китайско море и изграждането на квази-военна инфраструктура.
В тази среда очаквано отпада презумпцията за относително ниско ниво на военен капацитет, което е видимо в най-различни държави - от източна и южна Азия до малките, тихо-океански острови.
Преходът към среда с по-ниска степен на стабилност, предвидимост и сдържане автоматично отключва нуждата от укрепване на различните системи и способности за сигурност. Точно това се случва в Широка Азия и палитрата е голяма като включва най-различни елементи - от нарастващо финансиране и военно преструктуриране до купуване на нови оръжия, а в някои случаи и преосмисляне на ядрената опция.
Преходът към среда с по-ниска степен на стабилност, предвидимост и сдържане автоматично отключва нуждата от укрепване на различните системи
Съществуват и други причини, които имат потенциала да засилят милитаризацията. Например, отсъствието на колективни структури за отбрана, което вдига нивото на несигурност и допълнително налага отбранителни разходи. Вярно е, че няколко страни имат двустранни договори за защита със САЩ (Япония, Южна Корея, Филипините и други), но това не позволява типа широко разпределение на способности, каквото има в структури като НАТО.
Какво казват числата
Очаквано, настъпващата милитаризация е видима в самите данни за военни разходи. Според информация на Stockholm International Peace Research Institute (SIPRI), относителният дял на Азия в глобалните разходи за отбрана нараства непрекъснато и най-бързо спрямо останалите континенти за целия период от 1988 до 2023 година.
През изминалата година, най-много пари в Азия и Океания за военна разходи са дадени в източна ѝ част (411 от 595-те милиарда долара) при годишен растеж от 4.4% за Широка Азия и 6.2% за Източна Азия. Увеличението за континента е 46% спрямо 2014 година, а от 1989-та има непрекъсната тенденция на годишно нарастване на разходите.
Китай има доминиращ дял с 296 милиарда долара от общо 411-те и с годишен ръст от 6%
Китай има доминиращ дял с 296 милиарда долара от общо 411-те и с годишен ръст от 6%. Всъщност той е поне 9-10%, ако се имат предвид калкулациите за извънбюджетни военни разходи на страната.
Осезаем скок е видим при Япония и Тайван, които през 2023 година са инвестирали с по 11% повече спрямо 2022-а. При Южна Корея увеличението е едва 1.1% и общата сума достига 47.9 милиарда долара. Но основната причина е стартирането на нова четиригодишна програма, която е с размер цели 253 милиарда долара, или по над 50 милиарда долара на година.
Нарастването при Индия е над 4%, но и там в момента се водят разговори за нови, далеч по-амбициозни инвестиционни програми.
Държави, политически по-близки до Китай, все още се въздържат от големи нови инвестиции в отбраната.
Индонезия поддържа ниво от около 1% от БВП през последните двадесетина години. Малайзия дори го редуцира от 1.5% от БВП през 2010 година до 1% през 2022-а. Но и те обсъждат растеж на разходите.
Нещо повече, дори такива държави стартират програми за осъвременяване и диверсификация. Южна Корея миналата година закупи 18 нови военни самолета от Korean Aerospace Industries, които са разработени съвместно с Lockheed Martin, а страната ще бъде превърната в регионален хъб за поддръжка като двустранното споразумение за индустриално сътрудничество създава условия за нови покупки от Сеул.
Индонезийската програма за придобиване на нови способности е фокусирана върху сътрудничество с Франция. Само през последните месеци бяха подписани договори за над 10 милиарда долара, а Джакарта разработва нови оръжия съвместно с Турция.
Преструктурирането и препозиционирането е особено видимо при Индия, която все повече намалява договорите си с Москва, за сметка на придобиване на западен военен арсенал от САЩ, Франция и други страни.
Как дестабилизацията на Азия създава нови конфигурации
Дестабилизацията на Азия обаче не просто променя динамиката на въоръжаване и сигурност, но и започва драматично да преформатира политическите и институционални конфигурации.
Дори бърз поглед дава представа за мащаба на случващото се. Създаването на пакта за сигурност AUKUS между САЩ, Австралия и Великобритания през 2021 година може да е фокусиран върху изграждането на ядрено задвижвани подводници, но непрестанно разширява своя периметър на дейност. Макар първоначално идеята за това партньорство да беше по-скоро ограничена до стари съюзници с висока степен на взаимно доверие, сега тя започва да се разширява.
Япония е на прага на присъединяване, макар и в т.н. „втори стълб“, който е по-скоро ориентиран към създаване на нови стратегически технологии. Интерес вече изявиха и Канада и Нова Зеландия.
„Квартетът“ между САЩ, Австралия, Япония и Индия също разширява своя обхват на дейности. Консолидират се тристранни формати между Япония, Южна Корея и САЩ, както и между Филипините, Япония и САЩ.
Китай се опитва да развие своята „глобална инициатива за сигурност“
Успоредно с това, Китай се опитва да развие своята „глобална инициатива за сигурност“. Очертаната обща динамика генерира все повече стимули за увеличаване, укрепване и диверсификация на отбранителните ресурси, както и създаване на структури за гарантиране на сигурността.
Евентуално пресичане на „червените линии“ по отношение на Тайван или южно-китайско / западно-филипинско море от страна на Пекин обаче би тласнало Широка Азия към същинска и силно рискова милитаризация.
* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
Форум