В българската историческа наука още от края на 70-те години на миналия век немалко от романтичната митология около 3 март и Сан Стефано е сякаш отдавна надмогната.
Историците са наясно с Райхщатското споразумение между Русия и Австро-Унгария от 26 юни (8 юли нов стил) 1876 г., което не предвижда създаването на голяма компактна славянска държава.
На 3 януари (15 януари н.ст) 1877 г. пък се подписва Будапещенската конвенция между Петербург и Виена, която препотвърждава, че двете страни няма да се стремят към създаване на подобна голяма държава на Балканите. Това е и документът, който дава после основания на Виена и за по-късното преразглеждане на Санстефанския договор на конгреса в Берлин.
Само Игнатиев ли е създателят на "Санстефанска България"?
Ето защо обикновено „Санстефанска България“ се представя като изключително творение на граф Николай П. Игнатиев, с което той еднолично нарушил предварителните ангажименти, поети от Петербург. Именно той подписва документа от руска страна на 3 март 1878 г. в Сан Стефано, днешен Инстанбул.
И наистина първоначалният руски план е свързан с осъществяване на ограничена военна демонстрация до Стара планина. Но привържениците на подобен план са най-вече императорът Александър II и държавният канцлер и министър на външните работи на Русия Александър Горчаков. Техните мнения обаче преобладават единствено до края на май 1877 г. Поради ентусиазма на предвоенната кампания позициите им постепенно търпят промяна.
На съдбоносния Военен съвет, провел се в Плоещ на 6 юни 1877 г., вече дори военният министър Дмитрий Милютин и панславистът Владимир Черкаски подкрепят граф Игнатиев след войната България да не се дели по Балкана.
И ако преди началото на военните действия промените са резултат от еуфорията, то в техния край думата си казват постигнатите успехи на фронта и обстоятелството, че руската армия се намира до османската столица.
Самият Александър II и канцлерът Ал. Горчаков преди Сан Стефано също са за модифициране на предварителните договорки и единна автономна България. Дори с безсрочна руска окупация.
Тези факти и обстоятелства не пречат за десетилетията напред именно „Санстефанска България“ да се превърне в заместител на някакъв национален идеал, денят на подписването на договора да стане официален празник, а граф Игнатиев - „голям приятел на България“.
"Санстефанска България" ли е националният идеал?
Всъщност в немалка степен самият граф Н. П. Игнатиев следва въобразените граници на България, очертани през годините по време на борбата за самостоятелна църква. Още през 60-те години на по-миналия век Петко Р. Славейков говори за българите като населяващи „Северна България, Тракия и Македония“.
Сред „най-славните градове на България“ той поставя обаче едновременно и Одрин, и Солун, и Ниш, които упорито не слизат от неговото „картографиране“ на българското пространство.
През 1869 г. сам Славейков твърди как „средоточието на България“ е Цариград и как неслучайно „постоянното стремление на нашите деди е било да се установят в този град.“ През 1871 г. той застъпва възгледа, че освен „собствена България“, в понятието за България се включват още и „Епир и Албания, които са прошарени от български селения“.
А тези граници не заемат само Славейковото въображение. Друго българско печатно издание, в. „Турция”, през 1869 г. отбелязва с увереност как българи живеят в „България, Тракия и Македония, и Албания донегде”. Нерядко най-максималистичните български искания виждат в очертанията на Екзархията едновременно присъствие на Солун, Одрин, Кюстенджа, Ниш, но и още Прищина и Призрен.
Можем да дадем и още примери, но, както виждаме, колективното въображение на различни политически течения от тогавашния български елит очертава тези, макар и приблизителни, граници доста ясно.
Колкото и те да са най-общи, не по-малко общо са запечатани в съзнанието и санстефанските. Видно е още, че и в българския случай, подобно на тези с поляци, унгарци, албанци и други, докато българите са все още под чужда власт, търсят „обединение“ за сметка на огромни пространства, включително и с инородно население.
"Двете автономни Българии" от Цариградската посланическа конференция
Не по-малко мъгляви за българите са и „двете автономни Българии“ на Цариградската посланическа конференция (дек. 1876-ян. 1877 г.).
Източната, със столица Велико Търново, включва и Тулча и Кюстенджа, които по-късно се оказват извън санстефанските граници. На юг пък извън очертанията й остават Василико (Царево), Малко Търново и Люлебургас, които после са в границите на Игнатиевата България. Тук е и Лозенград, който е и в автономната област, и в санстефанското творение.
Одрин пък не е отново нито тук, нито в България от Сан Стефано. Не влизат в автономната източна област и Драма, Кавала, Ксанти, Кърджали, които иначе до един след това ще се окажат вътре в санстефанските граници. Няма да открием в източния автономен вилает и Гюмюрджина, Дедеагач и Димотика, които не се промъкват също и в „Санстефанска България“.
От друга страна западната автономна област, с център София, включва градовете Ниш, Прокупле, Лесковац, Пирот и Враня, от които само последните два влизат после в България от Сан Стефано.
И тук, и в Игнатиевата България не попада обаче Призрен, дълги години и след това споменаван като българска териториална претенция. Ала в тази автономия се оказва по-голямата част от Македония, чак до Лерин и Костур, които влизат след това и в очертанията на България от Сан Стефано.
Не попада Солун, който не е част и от Игнатиевата България. Градът специално е отстъпен от графа по искане на княз Ал. Горчаков на 28 февруари 1878 г. Няма да открием в западния автономен вилает Кукуш и Серес, попаднали след това обаче в „Санстефанска България“.
Тези очертания на двете автономни Българии от посланическата конференция в Цариград, по-скоро намират въплъщение донякъде на 19 януари (31 януари нов стил) 1878 г. в Одринското примирие между Русия и Османската империя. То по-скоро предвижда да се създаде Княжество България, следвайки границите на двете автономни Българии от посланическата конференция.
Да обобщим
„Санстефанска България“ не е творение на Игнатиев, а единствено осъществяване на част от границите, очертани във въображението на българския елит през 60-те и 70-те години на XIX в.
Оттук насетне тя е просто начинът, по който започва да се нарича тази цел - „Велика България“, „Обединена България“, „Голяма България“, „Симеонова България“.
Да не говорим, че образованието по история държи паметта и за Цариград жива и из печата могат да се срещнат твърдения, че системно преследваната цел от царете Симеон и Калоян остава задача, която „още до сега стои висяща и неразрешена“.
В по-сетнешните години българските претенции се менят. Те и включват, и не включват границите на „Санстефанска България“. Не става дума за позиция на много отговорни политически фактори. Говорим за мании, за събуждане на митовете, изучавани по история.
Вярно е, че много от тези претенции често излизат от несериозни фактори и да речем през 1911-1912 г. никой и не мисли за тях. Ала стереотипът се възражда в контекстите на 1915 и 1941 г. и това, което изглежда само като налудничави идеи, се превръща в реалност. Тези амбиции водят и до това, което наричаме „катастрофи“, и до черни забрадки.
* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
Форум