През март 1943 година един български военен лекар успява да измъкне пет деца от влаковете, потеглили от Беломорска Тракия към нацистките лагери. По същото време, в друга композиция пътува семейство Мизрахи от Македония. Никой от тях не се връща от газовите камери в Треблинка. И двата влака минават през България. Двете лица на историята обаче са различни.
По време на Втората Световна война д-р Павел Герджиков е офицер и главен лекар на вътрешното отделение на болницата в Банкя. Спасявал е не един и два човешки живота, но за да спре цял влак, пълен с обречени на смърт, медицинските познания не са били достатъчни. Нужен му е бил план. Благодарение на работата си и връзките си с политици, полицаи и военни успява да разбере къде край София ще спре влакът. “Заедно с медицинската сестра се качват в болничната камионетка и отиват да раздават лекарства”, разказва дъщерята на лекаря Полина Герджикова.
"Човек е обречен да избира"
Като военен той е имал право да проверява дали сред пътниците има болни. Измъква пет деца под предлог, че имат тиф и трябва да бъдат откарани в болница. В суматохата на това спасение едно от децата побягва и се връща във вагона. Всичко е трябвало да се случи изключително бързо. “Майките дори не разбрали какво става и че децата са спасени и това преследва баща ми като кошмар дълги години”.
Така четири деца се разминават със смъртта в газовите камери. За едно от тях се грижело приятелско семейство на Герджиков, а останалите били скрити в манастир край Велико Търново.
Помагал и на други хора като осигурявал фалшиви документи, с които удостоверявал, че не могат да пътуват. Здрави ставали болни, евреи придобивали нови самоличности, а пространството зад стената на библиотеката в кабинета му на улица “Бенковски” се превърналo с скривалище.
В продължение на година и половина там лекарят укривал приятелското си семейство Леви - баща, майка и две дъщери. “Спасявал е дори ранени германски войници, когато Червената армия идва тук, помагал е и на обикновени граждани, когато частната практика е била забранена. С риск за кариерата и живота си, защото вярва в Хипократовата клетва - да спасява”, казва дъщеря му Полина Герджикова. Още преди войната Павел Герджиков бил увлечен по екзистенциализма, според чиито идеи „човек е осъден да избира“. “Вие знаете, човек е сумата от своите избори, а баща ми прави един избор, който го извежда на пътя на любовта.”
Другата история от влака - чернилка и самота
Историята от влака звучи по-различно в семейството на Виктор Мизрахи. Всички негови роднини достигат до Полша, където загиват в газовите камери на Треблинка. “Тъгата остава, мъката остава. Както често казвам, нашето поколение, децата на оцелелите, сме деца с комплекси. В детството си нямахме нито вуйчо, нито чичо, нито дядо, нито баба, нито съседи евреи, никого”, разказва Мизрахи по скайп от Македония. Спасява се единствено баща му. “Чернилката остава. И моите деца нямат никого. След смъртта ми и те ще бъдат сами.”
След присъединяването на България към Тристранния пакт българските власти следват антиеврейската политика на своя съюзник. Още през януари 1941 г. е прието антиеврейско законодателство и т. нар. Закон за защита на нацията. Две години по-късно е подписано българо-германското споразумение за депортиране на евреите от новите и старите предели на Царство България. Плановете за депортация предизвикват остра реакция от българската общественост, църквата, професионални съюзи, интелектуалци и политици. От сигурна гибел са спасени близо 50 хиляди евреи, живеещи на територията на България отпреди влизането на страната в Тристранния пакт.
През март 1943 година обаче започва депортирането към нацистките лагери на 11 343 евреи от новите територии под българско управление по това време - Беломорска Тракия, Македония и Пирот. Сред тях са и всички 84 близки и далечни роднини на Виктор Мизрахи.
“Прекланям се пред това, което са направили българите за спасението на част от евреите. Но властите? Да спасиш петима и да убиеш 15 души. Добро ли си извършил или зло”, пита Виктор Мизрахи.
