Наскоро България избра един фрагментиран парламент. За да се излъчи правителство, са необходими сложни коалиционни преговори. Почти сме забравили, че политическият спектър още в края на 19-и и началото на 20-и век става твърде фрагментиран.
Тогава стабилните мнозинства са резултат от избора на монарха, който първо посочва правителството, а след това то съумява да си осигури с механизмите на властта нужното му мнозинство, възползвайки се от гласовете от т. нар. „правителствена зестра“. След злополучните войни обаче ситуацията става различна.
В края на второто десетилетие на миналия век обществените настроения са твърде радикализирани. На международната сцена вече са се появили болшевизмът и италианският фашизъм.
Създадена е БКП, която, следвайки линията на Коминтерна, отправя агресивно предизвикателство към дотогавашната плуралистична и демократична политическа система. Земеделското движение в страната също се радикализира и в някои свои действия отива отвъд Търновската конституция.
Предстои да се появят и организации на крайната десница, силно повлияни от моделите на италианския фашизъм или германския нацизъм. ВМРО продължава, вече с неподозирана жестокост, започналите от 1907 г. взаимни изтребления. Намесата ѝ в българската политика носи още смърт.
Точно по това време политиците от т. нар. „традиционни“ или „стари“ партии търсят коалиране помежду си. Така те целят изграждане на големи партийни обединения, които да премахнат фрагментарността на политическия спектър и слабостта на политическия ред пред новите предизвикателства.
В търсенето на изход се включва и един от вече утвърдените политици, който изживява последните дни от живота си.
Убийството преди 99 години
Преди 99 години, на 30 октомври 1923 г., малко след 20.30 часа, в София, на ъгъла на улиците „Кракра“ и „Шипка“ се чуват изстрели. Убит е лидерът на току-що създадената опозиционна политическа партия „Народно единство“ д-р Никола Генадиев, малко преди да навърши 55 години.
Убийството е дело на наскоро пристигналия от Македония 24-годишен активист на ВМРО Димитър Стефанов. Според Петър Шанданов политикът е посочен на убиеца си от запасния поручик Димитър Радев.
Убийците на Генадиев не са разкрити. В началото на 1924 г. е обявена амнистия за всички деяния, свързани с установяването и консолидирането на властта от 9 юни 1923 г.
Стефанов предстои да застреля на 23 декември 1924 г. в кафене в центъра на Милано и Петър Чаулев. Той е член на ЦК на ВМРО и един от инициаторите за подписване на Майския манифест през същата година, обвързващ ВМРО с линията на Коминтерна.
На 7 юли 1928 г. Стефанов участва и в убийството на Александър Протогеров. През 1938 г. той влиза в Македонския литературен кръжок. След април 1941 г., заедно с българските войски, се завръща в Македония. След 1944 г. известно време лежи в югославски концентрационен лагер в Пробищип. Живее до 1977 г. и умира в Скопие.
Кой е Никола Генадиев?
Никола Генадиев е роден на 19 ноември (1 декември по стар стил) 1868 г. в Битоля. През 1876 г. фамилията му се мести в Пловдив. Младият юноша Никола още като ученик в тамошната гимназия е активен участник в движението по Съединението.
По време на Сръбско-българската е доброволец на фронта, подобно на редица други македонци в отряда на кап. Коста Паница. През 1891 г. Генадиев завършва политически науки и администрация в Брюкселския свободен университет. Впоследствие влиза в редовете на Стамболовата партия и става една от видните фигури в нея.
След 1900 г. Генадиев е депутат в почти всички Народни събрания. Заедно с това битолчанинът е и неподражаем оратор. Словата му, произнесени от парламентарната трибуна, се помнят дълго след това.
При управлението на Народнолибералната партия между 1903 и 1908 г. Генадиев последователно е министър на правосъдието и на търговията и земеделието. През 1907 г., заедно с тогавашния министър на финансите Лазар Паяков, той се обявява против решението на кабинета за закриване на Софийския университет. Повод за крайната мярка е случилото се през януари същата година освиркване на княз Фердинанд от студенти при откриването на Народния театър.
През март 1915 г. Генадиев заема позиция България да се ориентира към Антантата. След присъединяването на страната към Централните сили по време на Първата световна война, политикът е хвърлен в затвора. Там се сближава с противника на включването на България във войната - земеделският лидер Александър Стамболийски.
Генадиев е освободен през 1918 г., когато България вече е изправена пред поредната катастрофа. През 1920 г. той играе важна роля при изграждането на Националлибералната партия, обединила предишните стамболовисти, радослависти и тончевисти.
Въпреки критичното си отношение към управлението на Стамболийски и поздравленията към Демократическия сговор за неговото създаване, Генадиев има дълбоки резерви към начина на действие на политическите фактори след преврата на 9 юни 1923 г.
През август 1923 г. неговите политически разбирания стават причина да напусне Националлибералната партия. След около месец Генадиев създава партията „Народно единство“, с която смята да се яви на предстоящите парламентарни избори.
Преди това, в писмо до председателя на Висшия партиен съвет на Националлибералната партия, само броени седмици преди смъртта си, Генадиев излага своите виждания за българския политически живот.
Идеите му за политическия спектър
Според него създаденият Демократически сговор, образуван от бившите Демократическа, Радикалдемократическа и Обединена народнопрогресивна партия, както и от Народния сговор, не може да се разглежда като окончателна форма на нова политическа сила.
По този повод Генадиев пише: „Аз мисля, че срещу комунизма и неговите утрешни разклонения в България са потребни главно две партии, една по-дясна, чисто буржоазна, в която ще намерят място привържениците на старите партии на обединисти, демократи, националлиберали и част от радикалите, и друга, по-лява, която да обгръща лявото крило на радикалите и широките социалисти и да служи като предтеча и подбудител на постепенната еволюция на политическите групировки.“
Генадиев мисли за бъдещето и за нуждата от действително сплотяване на „всички буржоазни сили, привързани към конституцията, частната собственост и личната инициатива“.
За да се постигне това, той смята, че както трите гореспоменати партии, учредявайки сговора, са пожертвали партийния си егоизъм и са се заличили, така и Националлибералната се налага да постави „интересите на отечеството по-горе от партийните“.
Според него така ще подпомогне процеса на „оформяване на бъдещата буржоазна партия, на партията на конституционните правдини и на националната идея.“
Борец срещу комунизма и фашизма
Определено се вижда, че опитният политик е привърженик на един по-скоро двупартиен модел, който да обема в себе си еднакво нужните за обществото десни и леви ценности, но без прекрачват конституционализма, правовата държава и демокрацията. Заедно с това той е категорично против крайностите, идещи както отляво, така и отдясно. Ето защо Генадиев е определено борец и срещу комунизма, и срещу фашизма.
Той вижда в дясното защитата на фундаментите на „частната собственост“ и „личната инициатива“, както и спирачка пред политическите крайности отпреди и след 9 юни 1923 г.
Едновременно с това, в социалдемокрацията и левицата открива така нужния коректив, който да помогне за издърпването на комунистите и по-крайните крила на земеделците от опасния радикализъм. Защитата пък на „националната идея“ не бива да става, според Генадиев, за сметка на каквито и да било „конституционни правдини“. За съжаление на идеите му не е писано да се реализират през идните години след преждевременната му кончина.
При управлението на Демократически сговор при Александър Цанков (1923-1926) се появяват ужасите на червения и белия терор. Политическите убийства не спират.
Краткото успокоение при управлението на Андрей Ляпчев (1926-1931) е съпроводено с растенето на силите на крайната десница и авторитарните тенденции.
Корупцията и партизанщината бележат управлението на Народния блок (1931-1934 г.) и отвращават обществото от политическите партии.
Безпартийният режим от втората половина на 30-те и годините на войната създава хранителната среда за окончателното премахване на политиката.
След 9 септември политическата система е затворена първоначално само в рамките на Отечествения фронт. Краткото съществуване на опозиция (1945-1947 г.) е бързо последвано от ликвидирането на многопартийната система за десетилетия напред и налагането на тоталитарен режим от съветски комунистически тип.
Въпреки възстановяването на многопартийната система след 1989 г., три десетилетия по-късно, България сякаш е изправена пред същия фрагментиран политически спектър и нуждата от създаване на партийни концентрации, които да гарантират стабилно управление.
Подобно на 20-те и 30-те години, под воала на „родолюбието“ и „патриотизма“, се роят всякакви „консервативни“, националистически, антиевропейски, антиглобалистки и мразещи демокрацията крайни формации.
* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
