Преди години една млада българка, израснала във Франция, решава да направи документален филм за българския социалистически режим. В него тя разказва историята на собствените си родители. Филмът постига международен успех.
Едновременно с това обаче той води и до семейна криза. Причината: в процеса на снимане майката на режисьорката установява, че в архивите на Държавна сигурност (ДС) тя фигурира като агент на комунистическите тайни служби. Само че предварителната уговорка с дъщеря ѝ гласи, че камерата няма да спре да записва.
Сега, четири години след премиерата на филма "Червено, твърде червено" на Божина Панайотова, излезе книгата "Досието Жана". Тя е на Милена Макариус - именно майката, която разказва тази история от първо лице.
"Книгата не е само отговор на филма, тя е провокирана от филма", казва Макариус пред Свободна Европа. Докато пише, тя търси отговори на въпроси, които не си е задавала преди филма на дъщеря си - както за себе си, така и за хората от обкръжението си.
Освен досието тя открива и истории на свои близки, потърпевши от режима, които не са били изричани дотогава.
"За един читател би било интересно не просто да прочете поредния разказ на поредния пострадал от тоталитарния режим, от комунизма, а да прочете как тези разкази се пречупват днес през съзнанието на един съвременен свидетел, на жена като мен ", казва още авторката.
Без пауза
„Досието Жана“ е първият роман на Макариус. Тя е родена в София и като студентка се занимава с преводи. По-късно започва академичната си кариера, която продължава във Франция, след като се мести там в началото на 90-те. Днес тя е университетски преподавател по средновековна френска литература и автор на книги в тази област.
Уговорката между майката и дъщерята преди началото на снимките е да не се срещат без включена камера до завършването на филма. Нещата обаче стават по-сложни, когато човек от ДС, познат на майката от студентските ѝ години, признава пред двете, че е съставил досие на агент на майката без нейно знание, за да покрие изискванията за брой вербувани агенти.
Малко по-късно двете откриват въпросното досие, в което фигурира името на същия човек.
"Тези открития ги направихме двете заедно по време на снимането на филма и аз съзнавах много добре, че е невъзможно да се оттегля, защото това би било равносилно на самообвинение, би било като признаване на вина", казва Макариус.
Тогава възниква конфликт с дъщерята, която е решена да продължи снимките, каквото и да се случи пред камерата. „Най-трудното беше невъзможността да се направи пауза - филмът да спре за малко, за да потече животът. На практика това не се случи ", добавя Макариус.
Страхът
Снимането на филма повдига въпроси, които по различни причини авторката е избягвала преди това.
„По време на живота ми при социализма не съм мислила за режима. Бях млада и се занимавах с други неща, изживявах младостта си. До някаква степен съм била деполитизирана“, казва още авторката.
По нейни думи повлиява и „едно чувство, че жените нямат място в политиката". По-късно, когато се мести във Франция, животът ѝ в България остава някак на заден план. "Донякъде обърнах гръб на миналото", добавя тя.
„Този филм ме накара да се върна назад към личната си история вече съвършено съзнателно, като субект на живота си и по някакъв начин да преосмисля всичко“, казва тя.
Една от неосъзнатите теми, които изникват по време на снимането на филма, а по-късно и по време на писането на книгата, е страхът.
„Аз не знаех, че съм живяла в страх"
„Не знаех, че съм живяла в страх", казва тя. "За първи път си дадох сметка, че съм живяла в общество, в което страхът е бил част от въздуха, който дишаш. Толкова вездесъщ, че се изглежда като нещо естествено. Не го виждаш, той не е пред очите ти, а е вътре в теб".
Диалогът между поколенията
Едно от нещата, които правят историята на семейството актуална, е диалогът между поколенията. Той е разказан първо от гледната точка на дъщерята във филма, а по-късно и от тази на майката в книгата.
„С учудване установих до каква степен филмът се хареса във Франция. Една от причините беше не толкова фактът, че говори за не много позната държава и за тоталитаризма, колкото фактът че повдига въпроса за диалога между поколенията на тема миналото. Възможен ли е такъв диалог, трудностите свързани с него, (...) двусмислията, които поражда (...). Не може да се каже еднозначно майката е права или дъщерята е права. Тези трудности ги има във всички времена, навсякъде. Може би това е универсалното звучене на филма“, казва Макариус.
На различни места в текста се редуват критиката към крайния подход на дъщерята и признаване на правото ѝ да задава въпроси. Според авторката няма един единствен начин за водене на такъв диалог, но е важно той да се случва.
От една страна, добавя тя, няма начин всичко да бъде скрито и следващото поколение да остане в пълно незнание. „Не може да се прекъсне предаването на паметта и историята“, казва Макариус.
Ако човек „просто изсипе истината“ обаче, тя също може да бъде много тежък товар, добавя авторката. Тя припомня тезата на Цветан Тодоров, според когото, ако хората, претърпели най-тежките последствия от тоталитаризма, бяха разказвали на децата си какво се е случило на тях, децата нямаше да могат да живеят собствения си живот.
„Мисля, че няма еднозначен отговор, но въпросът е интересен и много важен“, казва Макариус.
