Миналия октомври публикувах коментар със заглавие „Идва ли край на популизма в Източна Европа“. Отговорът за съжаление е не.
На 3 април Виктор Орбан постигна четвърта поредна победа в Унгария, печелейки 54% от гласовете в национален мащаб. Опозиционният блок Обединени за Унгария е с 20 пункта назад. В съседна Сърбия пък Александър Вучич си извоюва нов президентски мандат още на първия кръг, а неговата Сръбска прогресивна партия (СНС) запази преднина в парламента, въпреки че няма мнозинство.
Изборният триумф на Орбан и Вучич е безспорно доказателство, че както те, така и техният модел на управление продължават да се радват на популярност в Централна Европа и Западните Балкани.
Кое обяснява успеха на популистите?
Триумфът на популистите
На първо място успехът им се дължи на това, че контролират политическия терен. Надпреварата с опозицията не е при равни условия.
Най-фрапиращият пример са медиите. След дванадесет години във властта Орбан контролира повечето телевизионни канали, печатни издания, а и все по-голяма част от новинарските портали в интернет.
Кандидатът на обединената опозиция Петер Марки-Зай е получил едва 5 минути ефирно време и посланието просто не е стигнало до гражданите. Нещо повече, Орбан съумя да представи Марки-Зай, консервативен политик и някогашен член на управляващата Фидес, като марионетка на бившия премиер-социалист Ференц Дюрчан.
Демократичната коалиция, оглавявана от Дюрчан, е част от опозиционния блок. Подобно е положението и в Сърбия, където телевизиите и популярните таблоиди са лоялни на Вучич, разчитайки и на финансиране от държавата. Публичните средства се използват безогледно и за предизборна агитация в полза на властимащите.
Другият изпитан трик е манипулацията на изборните правила. Смесената избирателна система в Унгария - национална листа плюс 106 едномандатни района, в които се гласува само в един кръг и побеждава събралият най-много гласове – дава огромно предимство на Орбан.
С малко над половината гласове той си осигури супермнозинство от 135 депутата в 199-местния парламент. Подобен беше и резултатът след предишните избори през 2018 г., когато Фидес дори не мина 50-процентовата граница.
Третият способ са паричните потоци и клиентелни зависимости. След толкова години на власт Вучич и Орбан имат много лостове на влияние в малките градове и селските райони. Без значение дали става дума за назначения в публичния сектор, разпределение на държавни парти или пък на евросредства, похватите са стари и изпитани.
И няма защо да се залъгваме: Фидес – и в доста по-малка степен СНС – се радват на популярност, понеже една част от обществото гледа на тях като на механизъм за социална подкрепа и материално облагодетелстване. Унгария е по-яркият пример в това отношение, тъй като държавата е по-богата и съответно разполага с повече възможности да си купува подкрепа.
„Мир, стабилност, Вучич“
Вучич и Орбан изкараха късмет и покрай войната в Украйна. Сръбският лидер представи себе си като гарант на мира и стабилността. От една страна той отказа да се присъедини към западните санкции срещу Русия, от друга се конкурираше с крайнодесни кандидати като Бошко Обрадoвич (от движение „Двери“) или Милица Джурджевич Стаменковски (от „Заветници“), които са на крайни антизападни позиции.
Вучич безспорно е кандидат на статуквото и това досега му носеше негативи. Срещу него наскоро се мобилизира широк протестен фронт, когато буквално целият политически спектър се обяви против инвестиционния проект на минната компания „Рио Тинто“.
В условия на война обаче и то в страна, където спомените от катастрофален конфликт и международни санкции са живи, статуквото е по-добрата политическа опция. Неслучайно изборният лозунг на СНС беше променен от „Делата говорят“ на „Мир, стабилност, Вучич“. Вместо рязане на лентички, откриване на магистрали и фабрики, обещание, че Сърбия няма да пострада от новата война в Европа.
Брюкселски бюрократи, Сорос, Зеленски
В Унгария се случи нещо подобно: властта раздуха и използва страховете на хората. Орбан увери гражданите, че оставането му на власт е гаранция страната да не бъде въвлечена в конфликта.
Обединената опозиция беше представена от проправителствените медии като безотговорни авантюристи, заради които Унгария може да плати скъпо и прескъпо.
Макар че прие на унгарска територия да бъдат разположени сили на НАТО с цел възпиране на Русия, Орбан публично отказа да изпрати оръжие и боеприпаси на Украйна. При това използва критичните думи, отправени по негов адрес от страна на Володимир Зеленски, за политически точки пред избирателите.
А когато в късните часове на 3 април стана ясно, че Фидес е спечелила убедителна победа, Орбан гръмогласно обяви, че е надделял над Зеленски, поставяйки го в списъка с външни врагове наред с „брюкселските бюрократи“ и Джордж Сорос.
А къде остава България
Унгарският и сръбският пример са поучителни за България. За съжаление много от съставките на техният модел на управление са налице и у нас.
Системната злоупотреба с публични средства, включително еврофондовете, завладените медии, липсата на прозрачност и държавните дела, антизападните настроения сред значителна част от електората са факт.
За добро или за лошо обаче в България нямаме лидер-популист, способен да концентрира в своите ръце власт в степента, в която Вучич или Орбан успяха. Борисов управляваше над десетилетие като част от властови картел с множество корпоративно-политически акционери, а не като едноличен властник. Корупцията по високите етажи е пречка за демократичното развитие на България, но също така и препятствие за консолидирането на авторитарна система.
За съжаление това може да се промени след време, ако на повърхността изплува по-способен политически предприемач. Тогава и членството в ЕС няма да ни помогне. Орбан, а пък и Марин льо Пен във Франция, показват защо.
*Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
