Защо европейските политици често се връщат от Москва, подвили опашки? В последните дни има няколко такива посещения, но и те сякаш завършват така, както и предишните - без особен резултат, а често и с извода, че домакинът Путин е подложил на някакви унижения съответния си европейски гост.
Отговорите обикновено са два - или се твърди, че Кремъл има огромен опит в дипломацията, или че европейците са неспособни да се справят в преговори с Путин. Понякога се твърди, че е комбинация от двете.
Но аз бих добавил още един аспект - този за "пост-политическия" Европейски съюз и неговата неспособност да се справи с какъвто и да било антагонизъм, независимо дали той е вътре в съюза или извън него.
Преди година и сега
Френският президент Еманюел Макрон се видя с Путин в началото на седмицата заради струпването на руските войски до Украйна.
Ситуацията много напомни едно друго посещение в критичен момент - точно преди година, когато Москва беше арестувала хиляди протестиращи и се готвеше да осъди опозиционера Алексей Навални. Тогава в Русия беше лидерът на европейската дипломация Жозеп Борел, който се срещна с външния министър Сергей Лавров. Беззъбото му посещение приключи с шумни призиви на евродепутати Борел да подаде оставка, което го принуди да дава обяснения за поведението си в Москва в пленарната зала.
Тази седмица Макрон не изглеждаше толкова неориентиран, колкото навремето Борел, но въпреки това стана ясно, че той си е тръгнал от Кремъл без никакви конкретни резултати. На агресивността и провокациите на Путин той успя да противопостави само твърдението, че трябва да се придържаме към диалога и дори прояви някакво разбиране към руските интереси.
Разбира се, че е неуместно да сравняваме статута на Борел и на Макрон. Първият е бюрократ, който не е избиран на избори, а вторият е избран и силен президент на втората по големина европейска икономика.
Само че Маркон не е отивал в Москва, за да говори само от името на Франция, която в момента е ротационен председател на Съвета на ЕС. При водещата си геополитическа и икономическа роля в съюза той говори и от името на ЕС.
И точно като Борел миналата година, Макрон установи, че мисията му е невъзможна. Просто защото той е отивал в Москва без нищо, което да може да предложи, освен диалог по някои въпроси.
Това е всичко, което ЕС може да предложи в наши дни. Затова му е трудно на Брюксел.
Капанът "Брюксел"
Без значение кой си, дори и да си някой толкова могъщ, колкото е Макрон, ти просто не си господар на решенията в ЕС. Ти си само един от няколкото играчи. И то в ситуация, в която нито едно решение не е директно.
Авторитарните лидери като Путин или Ердоган знаят това. Знаят го и лидери в съюза като Виктор Орбан. Да, Франция е играч "тежка категория", но като само една от членките на ЕС тя не може сама да наложи съществени санкции на Русия от типа на това да изключи страната от системата SWIFT, да спре "Северен поток-2" или да наложи ограничения на олигарсите и техните семейства. Макрон беше обречен да се срещне с Путин, докато държи в ръка една микроскопична тояга и безвкусен морков.
Капанът "НАТО"
НАТО е другата институция, в която решенията се взимат с консенсус, и там ситуацията е същата.
САЩ са свръхмогъщи в този клуб и донякъде могат да принудят съюзниците си да следват тяхната воля, но и това си има граници. Досега Вашингтон така и не е успял да издейства пътна карта за членството на Украйна или Грузия в НАТО, нито да убеди абсолютно всички членове, че лидерите на Киев и Тбилиси трябва да участват в срещата на върха на НАТО в Мадрид през юни.
Да видим и Великобритания. Брекзит може и да превърна страната в по-бедна отпреди, но той също я направи по-чевръста във взимането на важни решения - от това да си поръча по-бързо от ЕС ваксини срещу COVID-19 до това сама да решава какви санкции да налага. Е, вярно е и това, че тези санкции не са толкова болезнени, колкото биха били, ако целият ЕС ги беше въвел.
ЕС като психоанализа
Един дипломат ми беше казал, че ЕС по самия си замисъл е нещо, което да няма геополитическа роля. "ЕС е гигантски проект на мира. Той не воюва. Воювали сме векове наред, но сега просто се срещаме и си говорим до смърт", каза той.
Тези думи ми напомниха срещите на върха на ЕС. Там най-важното не е какво става по време на сесиите, където всеки от 27-те лидери си чете изявлението, а онова, което става в така наречените "изповедални". Така бяха кръстени затворените срещи между съответния министър-председател и малка група негови хора с председателя на съвета. Те приличат на изповед пред католическия свещеник, на когото най-после можеш да изсипеш всичко, което те тормози у дома или другаде.
В наши дни хората не се изповядват в църквите толкова, колкото преди, така че докато учих европейска политика, един от преподавателите ми казваше: "гледай на ЕС като на кушетка на психоаналитика". Това беше доста по-адекватно описание.
При психоаналитика се ходи с всичките страхове и тревоги, които си натрупал, и той не ти дава заповеди. Той само ти задава въпроси и любезно те насочва към това, което можеш да промениш или да подобриш.
ЕС преди и сега
Накратко, за ЕС е абсолютно нормално да тупа топката и да се моли за това как е успял да сдобри Франция и Германия веднъж завинаги, как Испания, Португалия и Гърция са се разделили с диктатурите и сега са пуснали котва в демокрацията и относителния просперитет, а източноевропейците се възползват от всичките предимства на членството след години на пленничество. И как всичко това е било постигнато след години на мъчителни компромиси и диалог.
Само че всичко това работеше, когато ЕС трупаше икономически и политически растеж, а либералната демокрация беше закон. А сега историята се връща назад и влачи със себе си света на геополитиката, в който човек изяжда човека. Това става с нашествието на Китай и путинска Русия, и решенията ще трябва да се намерят както извън ЕС, така и вътре в него. И да, намирането на този път се очаква включително и от убедителния оратор на Франция, чиято енергия и успех във властта някога бяха довели до сравняването с всемогъщия Юпитер - римския бог на светлината и бурите.
