Докато светът нервно следи как Русия трупа военни сили около Украйна, едно нещо отчетливо липсва. Защо по улиците на Запад няма десетки хиляди протестиращи срещу войната, която изглежда все по-вероятна?
Разбира се, можем да кажем, че и руските градове би трябвало да са изпълнени от антивоенни демонстрации, осъждащи все по-агресивното поведение на Кремъл. Но като вземем предвид бруталния управленски апарат в страната, става ясно защо няма много желаещи да се изправят срещу властите.
На Запад обаче протестите не само са разрешени, а и могат да се организират с относителна лекота. Те се разглеждат като напълно легитимна и необходима проява на свободата на изразяване. Затова и мълчанието на неправителствени организации, мирни активисти и правозащитници изглежда някак зловещо.
В много отношения настоящата ситуация може да бъде сравнена с назряването на войната в Ирак през 2003 г. Тогава протестите бяха нещо обичайно и през зимата, и през пролетта. Те завършиха с координирана демонстрация на опозицията срещу военната намеса на САЩ през февруари същата година. Беше изчислено, че в нея са се включили между 6 и 10 млн. души в над 600 града по целия свят. Имаше и знаменитости, които използваха различни платформи, за да се противопоставят открито на намеренията на Джордж Буш-младши.
Тогава, както и сега, войната нито беше започнала, нито беше напълно ясно дали наистина ще се стигне до нея. Протести се провеждаха и през по-студената част от годината, така че аргументът, че сега хората не излизат по улиците заради студа, лесно може да бъде отхвърлен.
Макар да сме все още в разгара на пандемията, напоследък набират сила антиваксърските протести, а малцина бяха притеснени от COVID-19 и през 2020 г., когато движението Black Lives Matter обхвана Северна Америка и части от Европа след убийството на Джордж Флойд. Ограниченията заради коронавируса не попречиха на хората да излеят публично гнева си и по време на военната ескалация между Израел и палестинците през пролетта на миналата година.
След като разговарях с няколко западни анализатори, журналисти и дипломати, стигнах до два възможни отговора на въпроса защо заплахата на Русия срещу Украйна и суверенитета на половин Европа не предизвиква никакви масови вълнения сред западните общества. Първият се отнася до възможността да влияеш или до липсата на такава възможност. Вторият се отнася до старите политически разделения в много страни, които все още са определящи за отношението към Русия, а и към уличните протести като цяло.
С възможността за влияние има много просто, но достоверно обяснение. Ако отново ползваме за сравнение водената от САЩ война в Ирак през 2003 г., трябва да отбележим, че като част от демократично общество, за политиците в Съединените щати общественото мнение е нещо много важно и протестите влияят на техните решения.
Нима един авторитарен лидер би се притеснил от демонстрация?
Но нима един авторитарен лидер би се притеснил от демонстрация пред неговото посолство в някоя далечна страна?
Липсата на възможност за влияние би могла да обясни и липсата на големи протести в Централна и Източна Европа – регионът, който е най-близо до потенциалния конфликт в Украйна, а и който е арена на множество други протести през последните години.
Погледнете Полша и демонстрациите там срещу ограниченото право на аборт и срещу потъпканото върховенство на закона, вижте Словакия след убийството на журналиста Ян Куцияк, спомнете си протестите срещу Бабиш и Орбан в Чехия и Унгария. Всички тези примери са свързани с вътрешни за тези страни проблеми, а не с международни процеси и събития, които в исторически план в този регион са решавани от по-големите сили на твърде високо ниво.
Второто обяснение е по-подходящо за Северна Америка и Западна Европа. Изглежда, че протестите в тези части на света след Втората световна война са характерни по-скоро за крайнолевите и крайнодесните, както и за по-широкия ляв политически център, но не и за дясноцентристите, които предпочитат да влияят на политиката чрез лобиране или медийни публикации.
Това, което често провокираше левите през годините на Студената война, бяха различни прояви на капитализма и колониализма. Протестите им бяха наситени най-вече с настроения срещу Америка, Запада като цяло и Израел. Често такива протести бяха водени от хора, засегнати от нацистката окупация или преживели зверства.
Симпатиите към Москва, било като към освободител или знаменосец на антифашизма, беше нещо обичайно. Не е чудно тогава, че Москва се опитваше и често успяваше да култивира тесни връзки и да добие известно влияние сред левите партии и т.нар. "движения за мир" на Запад през 60-те и 70-те години.
Голяма част от това наследство по някакъв начин е живо и до днес. Макар наличието на подобни настроения да не означава непременно проруска ориентация, много често то предполага негативно отношение към Вашингтон.
Антиамериканизмът все още е жив в много части на западните общества
Този своеобразен антиамериканизъм все още е жив в много части на френските, германските и скандинавските общества. Там е доста лесно да се възприеме гледната точка, според която след бомбардировките в Сърбия през 1999 г. и продължилата десетилетия война в Афганистан, НАТО се насочва към самата Русия.
Притегателната сила на "западната вина" – за експлоатацията или за войните в Третия свят - все още е по-силна от възмущението от неморалните действия на която и да е незападна страна. Или както ми довери един лявоцентристки политик: "От Студената война насам просто не сме в състояние или не желаем да нулираме моралния си компас."
Въпреки че ценностите на режима на Путин трудно могат да съвпаднат с антирасистките, про-ЛГБТ и екологичните възгледи, припознавани от днешните западни леви, заплашителното му присъствие все още не предизвиква импулс у хората от този политически спектър.
Тази доста изкривена перспектива е способна да накара милиони хора да протестират срещу една действително съмнителна война, насочена срещу близкоизточен диктатор някъде далеч, но да не направят нищо, когато мощен демагог заплашва сигурността на собствения им континент.
*Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
