Астрид Линдгрен
/писател, 1907 – 2002/
Произход: Швеция, средна класа
Образование: гимназия, курсове по машинопис
Кариера: журналист, секретарка, писател
Най-известни творби и герои: „Пипи Дългото чорапче“, „Емил от Льонеберя“, Карлсон, който живее на покрива“, Кале Бломквист, Кати
Признание: Преведена на 70 езика, издадена в над 100 страни
„Човек не бива да води маймуни със себе си, когато отива някъде” – твърди Пипи. Но може ли да води маймуни, когато се връща?
Това трябваше да попитаме преди 2002 г., когато, едва на 94, Пипилота Виктуалия Транспаранта Ментолка Ефраимова Дългото чорапче, наричана още Астрид Линдгрен, си тръгна и остави само половината отговори.
За да има фантастични приключения в обикновен свят като нашия, трябва наистина развинтено въображение. Да, неща като свободен дух, пишеща машинка и огромен талант, бликнал чак на 37, също помагат. Но основното е да си малко чалнат и да не ти пука как те възприемат другите, когато си себе си.
През 1999 г. Астрид Линдгрен е избрана за швед на столетието и казва: „Аз съм стар, умиращ човек, почти сляп и напълно луд. И този човек вие правите швед на столетието? Трябва да сте много предпазливи и с никого да не споделяте това, тъй като хората ще решат, че шведите не са наред.”
Съвсем наред са, просто са възхитени от непреклонния дух на това момиче, което на 70 още се катери по дърветата, а на 80 лети с балон. През 1988 г. Линдгрен води кампания в защита на домашните животни и премиерът идва на среща.
„Много разумно да дойдете с охрана, човек никога не знае какво да очаква от мен, когато съм в такова настроение” - подмята тя и майчински потупва премиера Карлсон по бузата.
И защо не, тя е майка на истинския Карлсон, който живее на покрива и има перка на гърба - „красив, умен, прилично дебел мъж в разцвета на силите си”. Тя ражда още и Роня, Емил от Льонеберя, Кале Бломквист, „Братята с лъвски сърца“ - незабравими образи, които обогатиха детството на света.
Астрид е родена през 1907 г. в семейна ферма, има щастливо детство, пълно с крави, ливади, дървета и игри. После, горе-долу, ходи на училище, но на 16 го зарязва, отрязва си косата неприлично късо, носи панталони с високи ботуши и работи в местен вестник. Не ѝ дават много да пише, дори когато се залюбва с шефа – женен, с осем деца. За по-весело, Астрид забременява, маха се и, докато учи за секретарка в Стокхолм, прескача до Дания, за да роди.
Светлина просветва, когато се жени за Стюре Линдгрен, шеф на Кралския автомобилен клуб. Той осиновява сина ѝ, а се ражда и малката Карин. През 1941 г. тя е болна и иска истории, а уморената Астрид пита – за кого този път. И Карин изрича името, което ще завладее света - Пипи Дългото чорапче.
Докато Астрид разказва за Пипи, започва Втората Световна война. Тя е ужасена, работи за тайните служби като цензор на писма и вижда картината по-ясно. Доволна е от неутралитета на Швеция, но се срамува, че яде храна, за която мнозина в Европа само мечтаят.
Астрид ненавижда диктаторите, за нея това е война между чудовищата Хитлер и Сталин, но все пак пише: „За нас, шведите, отслабена Германия означава само, че руснаците ще ни стиснат за гушите. Бих предпочела до края на живота си да викам „Хайл Хитлер”, отколкото руснаците да дойдат. Не мога да си представя нещо по-отвратително от това”.
През 1944 г. Линдгрен завършва историите за Пипи и изпраща ръкописа на издател. Знае, че книгата разбива табута и слага бележка: „Надявам се да не ме предадете на социалните служби”.
„Страхувах се чиновниците да не помислят – що за майка е тази, щом съчинява подобни истории” – казва по-късно тя.
Издателят мисли точно това. Той отказва ръкописа, за което започва да се хапе, щом „Рабен и Сьогрен” пускат Пипи и тя заживява шеметен живот.
Междувременно Астрид има проблеми с мъжа си, погребва го през 1952 г., а после и сина си, чиито депресии отключват рак.
„И аз съм готова да умра. С радост, но първо трябва да изчистя къщата” – казва в едно от последните си интервюта.
В Швеция, освен голяма литературна, Астрид Линдгрен е и голяма обществена фигура. Тя помага за първия в света закон, който забранява телесните наказания на деца и води кампания против безумната данъчна система. Тя е привърженик на управляващите социал-демократи, но през 1968 г. установява, че има нещо гнило – искат ѝ данък в размер 102 % от приходите. Линдгрен получава милиони от книгите си, но води скромен живот и пише в остра сатира:
„Нямам против да плащам 90 на сто от парите, но 102 е вече прекалено”.
И това е същата Пипи, която казваше: „Аз например живея, само за да правя добро на другите хора. А другите хора – интересно те за какво живеят”.
* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
