Синият ангел Марлене Дитрих

„Аз съм от глава до пети обгърната с любов...”

Нормално е да не сте слушали тази песен – минаха повече от 90 години, откак Йозеф фон Щернберг направи „Синият ангел”, в който светът забеляза Марлене Дитрих и я обикна завинаги.

Тогава тя е на 30 – жената с най-красиви крака в Германия. Играе в кабарета, театри и филми, но световната слава я настига точно със „Синият ангел”. Сюжетът му не е нищо особено, но режисьорът е майстор, а актрисата приковава погледа на публиката.

„Марлене има редкия дар – казва колежката ѝ Лили Дарвас – да стои неподвижно на сцената и да привлича цялото внимание. Тя сяда на пода и пали цигара, а публиката веднага забравя, че в пиесата има и други актьори. Изглежда като току-що излязла от картина на Модилиани и притежава най-важното качество за една звезда – да бъде велика, без да прави нищо специално.”

Шефовете на немското студио UFA са ужасени от „Синият ангел“ и отказват на Марлене нов договор. Голяма грешка. Премиерата в Берлин ражда звезда, а „Берлинер цайтунг” пише: „Синият ангел” е първото истинско произведение на изкуството сред звуковите филми.”

На следващия ден актрисата заминава за САЩ. Вече има договор с „Парамаунт”, които искат да смачкат фасона на „MGM” и изкусителната шведка Грета Гарбо. Но какво правят двете звезди, докато компаниите им се конкурират? Ами Гарбо и Дитрих изкарват една любов помежду си. Не ги съдете – какво е животът без любов, както пее Марлене.

Мария Магдалене Дитрих се ражда през 1901 в Берлин. Марлене е компилация от първите две имена, която тя сама прави, когато е на 11. Момичето учи цигулка, но чупи китка и се хваща с театър и поезия, завършва престижно училище, става певица в кабаретен хор, водевилна актриса и играе малки роли в театъра. През 1923 е първата ѝ поява в киното, а на снимките се запознава с Рудолф Зибер, от когото има дъщеря. Тя живее със Зибер само няколко години, но никога не се развежда.

След „Синият ангел”, само за пет години в САЩ, Дитрих снима шест филма с Щернберг и прави най-известните си роли в „Мароко”, „Русата Венера”, „Шанхай експрес”. В тях изгражда образа на фатална жена и славата на световна модна икона, става онази Марлене, чиито бурен, красив, романтичен и трагичен живот светът следи със затаен дъх още почти 60 години.

„Ако няма любов, няма нищо”, пее Марлене през 1952. Не, всъщност пее тази песен цял живот. Любовта за нея е неистово търсене. Дали търси онзи Бог, контакта с когото губи, когато вижда на фронта свещеници и от двете страни да се молят за победата? Дали търси изгубения рано баща? Дали просто опитва да намери друга жива душа в самотата на Вселената? „Самосъжалението е забранено”, пише тя обаче в своята автобиография, озаглавена със стих на Гьоте: „Живота ми вземете без остатък”.

Е, взимат ѝ го. Това започва рано, още в девическото училище. Буйната ѝ младост минава след Голямата война в Германия, време и място, чиято атмосфера и досега се смята за наистина разпусната.

Марлене също живее като за последно, има всякакви връзки, а бракът не я спира. Завоеванията ѝ стават все по-престижни, а тя наистина е завоевател. За мъжете е истинска жена – загадъчна, капризна, изкусителна и разкрепостена. За жените пък е истински мъж – силен, но нежен покровител.

Не знам дали любовта някога умира, но Марлене Дитрих доживя до над 90 – може би с идеята да я дочака най-после. Последно снима през 1979. Не успява да откаже на Дейвид Бауи и изпява „Просто жиголо”.

Това е време, когато за да надмогне телесните и душевни болки, тя се поддържа със силни обезболяващи и алкохол. После се оттегля окончателно в парижкия си апартамент с една прислужница. Твърдят, че през 1992 Марлене Дитрих казва: „Прекарахме си добре в този живот, да не прекаляваме”. И малко по-късно умира от бъбречна недостатъчност.

Не знаех, че и сините ангели умират като хората. Мислех, че си тръгват като цветята.

* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.