Учила е в балетно училище, което напуска, за да продължи образованието си в немска гимназия. Впоследствие записва културология в Софийския университет, а след това завършва режисура в НАТФИЗ. После продължава със същата специалност и в Берлин. След това се връща в София, защото смята, че “центърът й е в България и именно тук иска да се занимава със съвременно изкуство”. За това плаща и своята цена: налага се освен всичко да преподава и немски език, защото “трябва да се живее”.
Но нито липсата на достойно заплащане на артистите, нито пандемията от COVID-19 обезсърчават режисьорката Гергана Димитрова. Онлайн представленията, казва тя, не носят най-ценното – живия контакт между артист и публика, но пък разширяват географски изкуството. Могат да се гледат от цял свят, а българската културна сцена има нужда точно от това – от разширяване, разказва режисьорката.
Извода си тя прави пред Свободна Европа часове преди спектакъла й “Дом за овце и сънища”, който се играе в понеделник вечер на живо в София. Особеното при представлението е, че освен чрез малкото на брой места в залата, публиката ще може да гледа играта на актрисата Здрава Каменова и онлйан.
“С помощта на Министерството на културата и Национален фонд “Култура” купуването на билет за онлайн зрителите не е задължително. Но все пак сме дали и такава възможност, защото екипът ни трябва да знае, че има смисъл. А смисъл има, когато има публика”, казва Димитрова.
Режисьорката описва въздействието на пандемията от коронавирус върху изпълнителските изкуства и публиката в България само с една дума: “пагубно”.
“От март месец досега никой от хората, занимаващи се с изкуства, не може да работи нормално професията си”, казва Димитрова. И отново акцентира, че все пак трябва да се търси и плюс “в цялата ситуация”. А той е прескачането на географските граници.
Границите между България и света са лайтмотив при Гергана. Дали ги прекосява физически или с изкуството си - няма особено значение. Когато се връща в България през 2007 година, тя основава фондация “36 маймуни”. Фокусът й е съвременна драматургия и нови театрални форми. “Маймуните”, както накратко ги нарича Димитрова, нямат постоянен екип, но пък си партнират с европейски и световни артисти. "Защото у нас трябва да имаме достъп до нов, световен вид изкуство", казва Гергана.
Опитвам се да живея в настоящето. Съвременната драматургия е точно това: онова, което ти говори на теб, какъвто си ти днес.Гергана Димитрова
“Опитвам се да живея в настоящето. Съвременната драматургия е точно това: онова, което ти говори на теб, какъвто си ти днес. Нещо, което има връзка с теб днес, независимо дали това нещо е история от миналото или бъдещето. И разбира се, говори на езика от днешния ден, без той да бъде ежедневен”, разказва за работата си режисьорката.
Казва, че за подобен тип форми в България има публика, макар засега да е само в София. “Работим на проектен принцип – когато има финансиране - реализираме проект, когато нямаме - търсим финансиране”.
Ето защо, когато е в процес на “търсене на финансиране”, Гергана Димитрова преподава немски език. А дори и в останалото време, когато е намерила средства, голяма част от работата й в “36 маймуни” е про боно.
А на въпрос защо го прави, пак се връща към темата за географските граници. “Имам амбиция да развивам любопитството на публиката към съвременно изкуство, към форми, които са нови, почти ги няма в България", казва Димитрова.
И допълва, че искрено й се иска да види в България “дългосрочна стратегия за развитие на организациите и артистите, както и на публиките”.
“Иска ми се да бъда оптимист”, завършва режисьорката. “Оптимист съм, че тази шепа от организации, които се занимаваме с нови форми, ще пораснем, а с нас ще расте и публиката ни. Това никъде в света не е ставало само на пазарен принцип”, казва Димитрова.
Режисьорката е носителка на две награди Икар през 2012 г. за режисура и драматургия. А постановката й “Дом за овце и сънища” взе Икар в категория “Музика” за миналата 2019 година. Представлението е носител на немската награда “Брюке Берлин 2020“ за драматургия от Централна и Източна Европа.
