Пабло Пикасо, художник (1881 – 1973)
Произход: Малага, Испания, средна класа
Образование: Кралската академия за изящни изкуства „Сан Фернандо” в Мадрид (незавършена)
Интереси: живопис, скулптура, керамика, графика, колажи и всички други форми на изобразителното изкуство
Постижения: Създател на синтетичния и аналитичния кубизъм, прочут сюрреалист
Признание: Най-значимият, най-скъпият и най-краденият художник на 20 век
Той живя до 92, но не успя да нарисува целия свят, както много искаше. Името му е дълго като живота - Пабло Диего Хосе Франсиско де Паула Хуан Непомусено Мария де лос Ремедиос Криспиниано де ла Сантисима Тринидад Мартир Патрицио Руис и Пикасо.
Когато 20-годишният Пабло отива за първи път в Париж, импресионизмът още не е достигнал апогея си. Импресионистите рисуват това, което виждат, а най-вече нереалния начин, по който светлината придава реалност на всичко. Пикасо обаче е вече отвъд и казва: „Аз не рисувам, което виждам, а което мисля”.
Това първо му носи глад, студ и други липси. Понякога гори картини, за да се топли. Казват, че Синият му период се ражда, защото има под ръка най-вече синя боя. Когато и тя свършва, остава розовата, която никой уважаван художник не ползва – и идва Розовият период. Истината е малко по-различна. Синият период е пълен с меланхолия заради самоубийството на близък приятел, а Розовият отразява самотата на художника сред парижките улични тълпи и шумните компании по кръчмите.
През 1907, с „Госпожиците от Авиньон”, Пикасо полага основите на кубизма, развит после от него и Жорж Брак. Той вече не е най-бедният художник на света, напротив, живее като истински парижки бохем, отдаден на рисуване, кръчми и любов.
Знаменитият артист е роден през 1881 в Малага. Баща му, художник с консервативен подход, го кара да копира класически скици. В Кралската академия за изящни изкуства маниерът на преподаване не му допада и Пикасо я зарязва, за сметка на музея „Прадо”, където учи направо от великите – Веласкес, Гоя, Греко. Така че отива в Париж като завършен художник, с достатъчно здрава основа, за да се впусне в търсения.
Добре че не е жив да ме чуе. „Аз не търся, аз намирам” – категоричен е Пикасо.
И това не е егоцентризъм, наистина е така – несекващ извор на идеи е този дребен, грозноват испанец с дълбоки, поразителни очи, по който жените са луди.
Жените обичат Пикасо, Пикасо обича жените. Още на 14 ги среща в бардаците, отнася лош венерически спомен и отношението му е двусмислено – харесва ги, обожава ги, увековечава ги в платна, но и се пази, плаши се да не отмъкнат таланта и душата му, трудно живее дълго в нещо, което дори малко да прилича на семейство.
В Париж Пикасо среща Фернанда Оливие, млада красавица, женена за луд скулптор. 8 години тя е с него като главна героиня на Розовия период. Но веднъж той води модела Марсел Хумберт в ателието и ревнивата Фернанда го напуска. С Марсел, която нарича Ева, Пикасо живее три години, но тя умира от туберкулоза. Вцепенен, той спира да рисува. Влюбва се пак, когато Кокто го води зад кулисите на балета на Дягилев. Жени се за руската балерина Олга Хохлова, но тя скоро му заприличва на мърмореща ревнива жена, а той до нея е като отегчен съпруг - роля, в която духът му не се побира. Разделят се, но формално остават заедно, защото стиснатият Пикасо не иска да загуби половината си имущество.
Ужасът на Първата световна война води артистичната гилдия до нещо отвъд реализма. Пикасо няма претенции да е сюрреалист, но картините му са такива, че кръгът около Андре Бретон го припознава за свой човек.
Обаче не само в изкуството, а и в живота на гения се случват сюрреалистични неща. Вече на 46, той вижда на улицата 17-годишната Мари-Терез, хваща я за ръката и казва: „Аз съм Пикасо, вие и аз ще направим велики неща”. Тя няма представа кой е той и що е то изкуството, но наистина участва във велики неща – позира за шедьоври и отговаря на любовната му страст всеотдайно.
Двамата чупят сексуалните табута, дори след като Пабло се влюбва в красивата интелектуалка, фотографката Дора Маар. Дълго живее и с двете едновременно – според нуждите и настроенията си. Дора документира работата по „Герника”, зловещият образ на гения за войната.
Картината е поръчана от испанските републиканци, а поводът е жестоко сринатото от немски бомби село Герника. През окупацията немец идва в парижкото ателие на Пабло, вижда репродукция и пита: „Вие ли направихте това”. А художникът: „Не, вие”.
След Втората световна Пикасо е на върха на славата като художник, но става член на Френската компартия. Получава Сталинска награда за мир през 1950, но комунистите го критикуват, че портретът, който е направил на вожда не е „достатъчно реалистичен”. На което Пикасо отвръща: ако бях обущар, трябваше ли по обувките, които правя, да личат моите комунистически убеждения.
Той не е активен партиец и цветисто описва своята авантюра с комунизма пред Жан Кокто: „Аз се присъединих към едно семейство и, както всяко семейство, това също е пълно лайно”.
Но дори в семейната сфера, след войната 63-годишният Пикасо е на върха на силата и славата си. Залюбва се с 40 години по-младата Франсоаз Жило, купува ѝ замък, а тя му ражда две деца – Клод и Палома. После я зарязва и се жени за керамичката Жаклин Рок. Той е на 72, тя – на 27. Просто символика на цифрите ли? Не съвсем. "Всеки път, когато сменям жената - казва Пикасо - аз трябва да изгоря онази, която е била последна. Това може дори да върне моята младост.”
Е, не му връща младостта, но му дава дълги и спокойни старини.
Една вечер през 1973 приятели му идват на гости. Пикасо получава сърдечен удар на масата и последните му думи са: „Пийте за мен! Знаете ли, аз вече няма да мога да пия!”
* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
