Дигиталният преход в образованието се готви вече години наред, а успехите дотук бяха повече от незабележими. Нищо ново – митичната триглава ламя на електронното управление поглъща милиард след милиард, без да връща положителни резултати. Напомням, че годината е 2020-а, а цифровите умения отдавна са сраснали с начина ни на живот по определящ за него начин.
Заразата и нуждата от физическа дистанция поставиха образованието на огромно изпитание. Институциите отново бяха изненадани. Толкова, че още в самото начало на извънредното положение, обявено на 13 март, една от най-използваните платформи за дистанционно обучение излезе извън строя, въпреки че преди това надеждността ѝ изглеждаше гарантирана. Обяснението на министъра на образованието Красимир Вълчев – претоварване.
Принудени да импровизират
Преди да се достигне до разговора за софтуера, разбрахме за хардуерната неподготвеност на образователния процес - според признанието на министъра, три дни след обявяването на извънредно положение в страната цели 11% от учителите и учениците все още нямат достъп до онлайн ресурси. И това – след повече от десетилетие усилия в посока компютризация.
Учители и преподаватели бяха поставени в ситуация да компенсират институционалния дефицит с лични усилия.
Още тук ясно пролича, че Министерството на образованието и науката (МОН) е твърде далеч от това да си е свършило работата – унифицирано средство за заместване на традиционния учебен процес нямаше. Ето защо след рухването на споменатата платформа учители и преподаватели в университетите бяха поставени в ситуация да компенсират институционалния дефицит с лични усилия.
Едни заложиха на най-лесното – т. нар. асинхронно обучение. Форма, при която учителят изпраща материали за прочит, с които учениците трябва да се запознаят в удобно за тях време. Мой приятел, преподавател в университет, представи своя учебен процес така - изпраща лекциите си в писмен вид на електронна поща, до която съответният курс и специалност имат данни за достъп. Всеки студент изтегля изпратеното по своя инициатива и тогава, когато желае. Ако трябва да бъдем докрай честни, този метод не би могъл да се нарече дори успешна имитация на образование, доколкото обратната връзка, така важна за обучението, тук просто не е предвидена.
За сравнение ще споделя, че университети от средното равнище на Европа и САЩ предлагат дистанционно обучение повече от десетилетие и половина. За целта са изработени функциониращи софтуерни продукти, които дават възможност на студента да слуша в реално време или запис на лекции, да зададе въпросите си при нужда – отново по време на протичащата лекция на реално стоящия срещу него преподавател или в подходящо за него време в писмен вид, както и да получи всички библиотечни ресурси, нужни за неговата базова подготовка. Накрая и изпитите се полагат онлайн по методи, практически елиминиращи шанса за преписване.
Други се ориентираха към синхронно обучение – преподавателят и учениците са по едно и също време пред устройствата си и общуват от разстояние. Тук проблемът с липсата на унифициран канал за комуникация се видя съвършено ясно - даскалът беше принуден да се опре на онзи програмен продукт, с който си служи най-ефикасно. Познати учители заложиха на скайп, вайбър и други програми за обмен на съобщения, на безплатните виртуални класни стаи на Google, Zoom и други, съобразявайки се с несъвършенствата и ограниченията им.
Има ли план?
Първоначалният хаос постепенно започна да се подрежда. Оказа се, че някои училища са разработили собствени платформи и вървят по пътя на цифровизацията на образованието. Дали това се случи благодарение на правилно направляваните институционални усилия на МОН или по-скоро въпреки натрупаните тежки негативи от бездействието на началниците? – Въпросът, разбира се, е реторичен.
Стара като света истина е, че формата повлиява съществено и на съдържанието. При такива драстични разлики в начините, по които учебното съдържание достига до учениците, те трудно биха могли да бъдат оценени по споделени стандарти. Ето защо на 30 април министърът на образованието и науката Красимир Вълчев оповести, че ще бъде предложено отлагане на националното външно оценяване (т. нар. малки матури) след 4-и и след 10-и клас. Идея, която трябваше да начене тъкмо тази учебна година. При положение, че дадена мярка би могла да се осъществи и днес, но и утре, а вдругиден – също, то не е ли това повод да се запитаме защо е въведена, какво проверява и кому би следвало да служи резултатът от нея? Каква, прочее, е концепцията, която реализират тези изпити? – Питания, поставяни нееднократно, на които МОН дори не се потруди да отговори.
Подобен ход никак не убеди обществеността в това, че министерството има ясен план от последователни действия.
Подобен ход никак не убеди обществеността в това, че министерството има ясен план от последователни действия, с които би следвало да бъдат постигнати предварително поставени цели – както относно философията на образованието и практическото ръководство на неговото протичане, така и по въпроса за наличието на управленски замисъл в условия на криза.
На този фон част от гражданството поиска и още – на 7 май с петиция бе потърсена отмяна на зрелостните изпити след 7. и 12. клас. Не изглежда нелогично, особено предвид факта, че през целия кризисен период личеше липсата на визия за образователния процес и опитите това да бъде прикрито с управленски ходове, прицелени не в качествено образование, а в обезпечаване на скъсаната комуникация между учители и ученици.
По всичко личеше, че липсата на устройства и достъп до интернет се дължеше най-вече на причини от материално естество. Без да оспорвам това разбиране, ще формулирам неговата друга страна - отсъствието на компютър и достъп до глобалната мрежа е и симптом. Да нямаш електроника, с която да прелистваш ресурсите на Интернет днес, сигнализира за липса на умения за работа с дигитални образователни методи, доколкото мрежата е и глобална среда за обмен на информация. И още - в много случаи тази празнота означава отсъствие на усещане за нуждата от включване в глобалния свят. Избор, който обрича сторилия го никога да не прекрачи прага на века на комуникациите.
Публична тайна е фактът, че не са един и двама учителите със скромни или почти никакви компютърни умения. Това – независимо от милионите, похарчени за квалификация на даскалските кадри именно в посока дигитализация. В повечето учебни часове употребата на смартфони е строго забранена, а където не е, то е резултат от слаба дисциплина. Възгледът за ползване на джобните устройства с достъп до световната информационна мрежа по предназначение – за обучение в работа със заливащите ни потоци от данни, няма. Офлайн учителите създават офлайн бъдещи граждани, за които електронното управление ще продължи да бъде вън от приоритетите на обществото.
Значим брой преподаватели така и не се появиха в онлайн обучителните форми. Във всички университети и специалности, за които имам информация, се намира поне по един, който изобщо не е опитал да се свърже със студентите си дистанционно. Оказа се, че в много случаи обучението е възможно – качествено или не – само между четирите стени на класната стая и никак другояче. Обстоятелство, което отново поставя под въпрос смисъла на образованието въобще, неговите цели и адекватността му спрямо идеите за обществото, които би следвало да осъществява, свеждайки го на практика до удължена процедура по отпечатване на дипломи.
Сега накъде?
Подобно на всяка криза, тази също предоставя и шанс за поемане на нова развойна посока. Това беше и тълкуването на министър Вълчев. Дали тази дългоочаквана крачка е възможна? Предвид настоящото състояние на образователната система, би ли имало полза обществото от нея? Дефектите на офлайн образованието се видяха още по-болезнено в онлайн среда.
Преди няколко дни учителка по литература от престижно столично училище заяви в профила си в една от социалните мрежи, че много ѝ се иска „Време разделно“ да е само художествена условност, а не самата реалност, но не е. Оказва се, че даскалът не е способен да прокара границата между исторически факт и художествен разказ с фикционална природа – едно фундаментално умение от офлайн ерата, което видимо не е усвоено от обучаващите. На този фон едва ли имаме основателна причина за високи очаквания към онлайн образованието, което така или иначе надгражда традиционното. Самият министър заяви: "колкото – толкова". Видимо няма нито усилия за повече, нито има желание да бъдат инвестирани, нито – капацитет.
* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
