Почти осем години Амани Балур лекува хора в обсадения сирийски район Източна Гута. През ръцете ѝ са преминали стотици ранени от бомби, шрапнели и дори химическо оръжие, много от тях деца. Сега доктор Балур, сирийска бежанка в Турция, признава, че ако продължи да работи като лекар, не би се върнала към педиатрията.
„Психологически съм неспособна вече да общувам с пациенти. Особено с деца“, казва тя.
На 17 януари Амани Балур получи престижната награда „Раул Валенберг“ на Съвета на Европа заради приноса си към спасяването на стотици жертви на войната в Сирия. Документалният филм на „Нешънъл Джиографик“ за ръководената от нея подземна военна болница в Източна Гута е номиниран за „Оскар“ за документална продукция.
Между 2016 и 2018 г. Амани Балур ръководи болницата, известна като „Пещерата“ в окупирания от силите на президента Башар Асад сирийски район. През този период подземното импровизирано лечебно заведение е единствената болница в района. За годините си работа като лекар в Сирия Балур е свидетел на военни престъпления, включително използване на химически оръжия срещу цивилно население, а болницата ѝ е била обект на въздушни нападения.
32-годишната лекарка обаче не си е представяла живота си такъв. Тя е най-малкото от пет деца в семейството и още от малка си представя за себе си по-различен живот от този на големите си сестри, които рано създават семейства. Тя записва инженерна специалност в университета в Дамаск, но заради неодобрението на родителите си се прехвърля за учи медицина, което се смята по-подходяща за жена област за кариерно развитие.
Когато през 2011 г. започват протестите от т. нар. Арабска пролет, Балур е студентка пета година. Тя участва в първия протест в Източна Гута срещу управлението на Башар Асад, но не казва на родителите си. „Бях ужасена да не ме арестуват. Но чувството беше сякаш дишам свободно, беше невероятно. Беше вдъхновяващо просто да кажеш „не“ на това, което се случваше в страната, управлявана от десетилетия от един режим“, казва тя, цитирана от „Нешънъл Джиографик“.
Режимът обаче отговаря на протестите с насилие. Срещу демонстрантите е използван сълзотворен газ, силите за сигурност откриват огън. Ранените са преследвани в болниците и арестувани или дори убивани на място.
Тогава Балур, току-що получила дипломата си от университета, е помолена да прегледа сама първия си пациент. Съседите ѝ я викат в дома си да помогне на детето им, ранено по време на протест. „Детето беше простреляно в главата. Какво можех да направя за него? То почина. Беше на 11 години“, спомня си тя.
Видях толкова много трагедии, толкова жертви, че трябваше да продължа да работя.Амани Балур
Малко след това, през 2012 г., тя започва работа като доброволец в полева болница. Освен нея в болницата работи само създателят ѝ, хирургът с над 25 години опит Салим Намур. „Тя се представи и предложи да помогне“, спомня си той. „Много опитни лекари избягаха на безопасни места, но току що дипломираната Амани остана да помогне.“
Тогава болницата се състои от зала, пригодена за операционна, и стая за спешно отделение в мазе. Лекарите разчитат на техника и лекарства, събирани от разрушени от бомбардировките болници и внасяни контрабандно в окупирания район.
Балур не е военен хирург, но ѝ се налага бързо да се научи. Когато в болницата идват ранени, дори ветеринарите помагат. Години по-късно тя си спомня „миризмата на хора, обгорени до неузнаваемост, някои от които все още живи“. „Това беше най-шокиращото нещо, което някога бях виждала, нямах опит, бях току що завършила. Но след това станах свидетел на много подобни трагедии, толкова жертви, че трябваше да продължа да работя.“
Пациент, който се задушава, не може да чака. А те всички се задушаваха. Спасихме когото успяхме. Другите умряха.Амани Балур
През август 2013 г. тя и колегите ѝ се сблъскват с най-тежкото предизвикателство до този момент – химическите оръжия. Атаката срещу Източна Гута с нервнопаралитичния газ зарин убива стотици хора. Балур си спомня как е извикана посред нощ в болницата, как едва успява да си проправи път през хората по коридорите. „Не знаехме какво точно се е случило. Само виждахме, че хората се задушават. Всеки случай беше спешен. Пациент, който се задушава, не може да чака, а те всички се задушаваха. Спасихме когото успяхме. Другите умряха. Не можахме да се справим.“
Следващата година под ръководството на Намур се създава местен медицински съвет от всички 12 лекари, които обслужват население от 400 000 души, блокирано в Източна Гута. Те решават да изберат администратор на „Пещерата“. Балур се кандидатира през 2015 г. „Не виждах причина да не го направя. Работех в болницата от първия ден, знаех какво е нужно, имах план да я разширя.“
Роднините на младата лекарка са против. Тя обаче не се отказва и заема позицията през 2016 г. „От много мъже пациенти чувах - Какво значи това? Свършиха ли мъжете в страната, че да назначаваме жени? - Не казваха лекарка, а жена…“. Но тя всеки път се опитвала да отговаря с достойнство и има подкрепата на своите колеги лекари. Под ръководството ѝ болницата се разширява. Прокопан е и тунел до местното гробище. „Трябваше да погребваме умрелите, но беше твърде опасно да ходим над земята.“
Въпреки че няколко пъти отказва да напусне Източна Гута, през 2018 г. това става неизбежно. Балур и колегите ѝ евакуират „Пещерата“ и тръгват на север към границата с Турция.
Сега Амани Балур живее със съпруга си в Газиантеп, Турция. Тя се опитва да помага на пострадали от войната жени като доброволец в неправителствени организации. През останалото време учи английски и се надява да емигрира в Канада. Молбата ѝ обаче вече е отхвърляна. Тя разказва, че все още има кошмари. Често сънува деца, на които не е успяла да помогне. А когато има гръмотевични бури, съпругът ѝ всеки път ѝ се обажда, за да я успокои, че това не са бомбите, с които е свикнала в Сирия.
