Преди седмица, на обсъждане на New Green Deal за ЕС, организирано от Радан Кънев и делегацията в София, някой каза, че се спорело кое прилагателно да върви първо – „нов“ или „зелен“.
Всъщност е важно съществителното, не прилагателните.
В нормална обстановка, аз бих го превел като „сделка“. Но повечето присъстващи там, пък и на всички обсъждания в институциите на Съюза всички го разбират като „план“. Затова и аз ще говоря за „Нов зелен план“ (НЗП).
Когато гражданите преговарят с правителства
Независимо за какво говорим, когато сделката е между някое правителство и гражданите в която и да е представителна демокрация, последните са слабата и често губещата страна в сделката.
Този характер на отношенията не зависи от добротата и благородството на първоначалните намерения.
Както е известно, самата фраза е изкована от съветниците на президента Франклин Д. Рузвелт. Те са силно повлияни от съобщенията за успех на първия петгодишен план в Съветска Русия, от политическите действия на Мусолини и други европейски деятели от онова време. Обстоятелството, че Рузвелт е най-многократно преизбирания президент на САЩ далеч не означава, че тъкмо тази негова политика е била правилната. С почти пълна достоверност може да се твърди, че неговата Нова сделка е опит за въвеждане на централно планиране и че следствие от нея е удължаването на рецесията.
Обстоятелството, че новото ръководство на ЕС взема назаем тъкмо това наименование на своята политика означава, че то търси политически, а не реален ефект. Т.е. по-важно е, че избирателите са харесвали тази реторика на Рузвелт, а не ефективността на политиката му.
Важно е и друго.
Независимо дали политиката по опазване на околната среда е провъзгласена от ООН или от ЕК, тя неминуемо се превръща в заповед. При сегашните начини на работа в „Новия зелен план“ няма никаква субсидиарност, никакво движение отдолу нагоре.
Политика, провъзгласена от ООН или от ЕК, неминуемо се превръща в заповед. При сегашните начини на работа в „Новия зелен план“ няма никакво движение отдолу нагоре
Политиката формулира цели. Те не се обсъждат. Не се обсъждат в детайли и средствата. Политиката следва да се превърне в директиви и регламенти. Страните членки следва да ги „хармонизират“ в своето законодателство.
Нека повторя: няма значение нито че политиката е формулирана от хора легитимно избрани, нито че техните намерения звучат като да са - а и те вероятно са - благородни.
Предпоставка на тази политика е, че не някъде „там“ някой знае по-добре от някого „тук“. Това е същото като някой да „спасява Пирин“ в София без участието на хората от пиринските общности. Излиза, че „спасителите“ са знаещите и правите, а местните хора са идиоти в древногръцкия смисъл на думата – частни лица, отделни граждани, а не заемащи формална обществена длъжност.
Околната среда е местен феномен, опазването й също трябва да бъде такъв. Той, разбира се, може да има глобални последици. Спори се кой е измислил лозунга на Приятели на Земята „Мисли глобално, действай локално“. В него има много истина: действията и мисленето трябва да са индивидуални. Аз обаче бих разменил местата на двете части на възванието. Иначе се получава, че някой мисли вместо мен, от името на „Земята“ или рептилиите в Кресненското дефиле.
Старанието глобалното мислене да се започне от международните правителства на ООН или ЕС е следствие на изключването на мисленето на идиотите. Замисълът му е тези правителства да решат логистичните проблеми на общото опазване. Но ропотът „какво прави правителството, къде е държавата“, не може да предотврати използването на политиката за други цели.
НЗП с елементи на класова борба
Призивите „Европа поставя целите“, „миналите разходи нямат значение“ и „изпускаме влака“ (на субсидиите, например - за декарбонизация), които прозвучаха на споменатото по-горе обсъждане неминуемо пораждат конфликт. Той не е само с местните общности, но и с инвеститори, бизнес и всички несъгласни.
Свеждането на политиката по опазване на околната среда до карбона също е свързано с дехуманицация. То предполага, че въглеродът е винаги вреден и само в индустриално транспортния сегмент. Но обстоятелството, че в Китай и Индия хората ядат повече месо (защото вече не са крайно бедни), също е важен фактор в климатичните промени.
На второ място, това настроение принуждава иначе реномирани правителствени учреждения да отчитат само този тип замърсявания. Например НАСА просто не следи други вулканични замърсявания от вулканите (или не ги публикува). Изобщо и правителствените учреждения често изкривяват действителността. Предположението, че те знаят повече и винаги се грижат за общото благо е доста романтична представа за правителствата.
Трето, правителствата могат лесно да обърнат всяка благонамерена идея в полза на свои планове и приятели. Например, когато се обсъждаше НЗП, група работодателски организации и един синдикат поискаха „благородно“ да бъдат прекратени договорите с „американските ТЕЦ“, веднага. Замисълът е прост – да се освободи място на пазара за ТЕЦ „Варна“ и проектите на РОСАТОМ и ГАЗПРОМ. Като разходите по това „веднага“, което според зелените нямало значение, бъдат покрити от хората в Стара Загора и региона, доставчиците на затваряните централи и данъкоплатците.
Международното разделение
НЗП няма да се осъществи както бе пропагандиран.
Причината е и в това, че редица страни членки ще защитят своите ТЕЦ на въглища, присъединяващите се към ЕС страни от Балканите са с над 50% принос с електропроизводството на ТЕЦ като българските (но не толкова чисти като Марица Изток 1 и 3) и във факта, че ЕС има около 9% принос към глобалните емисии на СО2 . Освен това глобалната тревога по повод климата тези дни сякаш мотивира, като контрапункт, по-реалистичен подход към климата в Мадрид.
Тревогите на избирателите в ЕС по повод климата са доста различни.
През септември тази година "Евробарометър" публикува своето поредно изследване на общественото мнение за важността на климатичните изменения. 10% от гражданите на България смятат, че тези изменения са най-сериозния проблем пред човечеството (в противовес на Швеция и Дания, където половината от хората са на това мнение). Но в Гърция, Латвия, Румъния и Хърватия мнението по този въпрос е практически същото – 11% дават отговор като българския.
Само 10% от българите смятат, че климатичните изменения са най-сериозният проблем пред човечеството. В противовес на Швеция и Дания, където половината от хората са на това мнение.
В южните и бившите комунистически страни тревогата, че измененията са такъв проблем е средно около три пъти по-малко застъпена, отколкото при най-загрижените респонденти. А тези последните са в Скандинавските страни и Австрия, Великобритания, Германия, Дания и Нидерландия.
Има известна корелация с дохода на човек от населението, но в Люксембург не са чак на това мнение. Но по-важното е, че „по-скептичните“ страни вече са направили повече от другите, ако сравним замърсяванията от времето на комунизма с днешните. Освен това те харчат относително големи дялове от БВП за опазване на околната среда. И това е принос на частния сектор. По некарбоновите сегменти на околната среда и сред най-добрите в света.
Тъй или инак, тези дадености и настроение няма как да не бъдат взети предвид от представителите на тези страни в институциите на ЕС.
Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
