„Решаваме нещо, оставяме го да отлежава някъде и чакаме да видим какво ще стане. Ако никой не вдигне шум, защото повечето хора не разбират какво е решено, ние продължаваме стъпка по стъпка, докато няма връщане назад”.
Жан-Клод Юнкер, 27 декември 1999 г. (сп. "Шпигел")
Слава Богу, в ЕС решенията се вземат бавно. Това е достойнството на ЕС.
Най-добрата негова черта е, че не е ефикасен. Няма пряк път от онова, което някой смята за приоритет, към това то да стане политика и да се прилага. В други страни дълбинната основа на всяка правителствена мисъл и политика е заповедта.
Тук няма процедура, като в Китай, по заповед на президент и шеф на партията (понеже е една), за седмица да се приеме закон за биткойните. В Азербайджан, Русия или Казахстан президентите дават „поръчения“ (това е дума, която се използва), след това правителствата, законодателите, държавният апарат и гражданите изпълняват. В Турция и другаде президентите и премиерите се опитват да правят същото, с променлив успех.
С биткойните може и да е добро решение. Но в повечето случаи рано или късно този начин на правене на политика се оказва примитивен и вреден. Обикновеният гражданин няма как да извлече полза от потисничеството на мюсюлманите в западен Китай, тазгодишната военна офанзива в Сирия, от завземането на Крим или войната в източна Украйна. Дори ако одобрява тези политики.
Струва ми се, че ЕС получи през 2012 г. Нобелова награда за това, че "в продължение на повече от шест десетилетия допринася за развитието на мира и помирението, демокрацията и правата на човека", именно защото не може да взема бързи решения. Ако ЕС и страните членки можеха да вземат решения както в описаните случаи, сигурен съм, че не би имало мир.
Миналата седмица всички институции на Съюза бяха окончателно утвърдени и пакетирани с нови лица. Коментарите по този повод бяха от излишно подробни до не особено смислени.
Старият ЕС, който остава
Колкото и да се отрича, факт е, че ценностите на ЕС са формулирани отдавна от класическия либерализъм. Те са в списъка по чл. 2 от Лисабонския договор, който не буди съмнения: човешко достойнство, свобода на движение и зачитане на личния живот, свобода на мисълта, религията и мненията (гарантирани от Хартата на основните права на ЕС); представителна демокрация; равни права и върховенство на закона, и права на човека (забрана за дискриминация, защита на лични данни и правото на достъп до правосъдие и информация).
Ценностите на съюза съответстват на четирите стопански свободи на движение в рамките на ЕС, описани в чл. 3 от Римския договор (1957 г.). Това са свободите за движение на стоки („премахване на митата и на количествените ограничения върху вноса и износа на стоки“), „хора, услуги и капитали между държавите-членки“. Политическите решения по повод данъците, армията, гражданството (миграцията) и социалната политика (пенсии, помощи, здравеопазване и т.н.) са запазени за националните учреждения на представителната демокрация.
Онова, което предстои
Много ми се иска да не съм прав. Но не очаквам последиците от изборите за парламент, нови комисия и ръководство на ЕЦБ да са добри за съдбата на Съюза.
Не очаквам последиците от изборите за парламент, нови комисия и ръководство на ЕЦБ да са добри за съдбата на Съюза.
Политиките започнаха да се прилагат преди тези назначения. Много от тях не произтичат от учредителните документи на Съюза, макар и да са получили тласък от предишни инициативи на европейско равнище.
Най-ярък пример е „борбата“ с климатичните промени и въглеродния двуокис. Първо, няма изглед за скорошен край на света, а в не малка степен онова, което може да се прави, вече се прави. Второ, делът на ЕС в тези замърсявания е под 10% от приноса на останалите икономики. Никаква радикализация на неговите политики в тази област не може да реши проблемите на планетата, дори и да бъдат правилно разпознати, а мерките – правилно формулирани.
Трето, мерки по "борбата" с климатичните промени се приемат вследствие на тревогата, установена от Евробарометър, че мнозина граждани на ЕС преживяват климатичните проблеми като „най-важно житейско предизвикателство“. Това е така за северна Европа. В южна Европа и новите страни членки тревогата по този повод е мнение само на 10-11% от анкетираните.
"Ето, правим нещо"
Смисълът на политиките в тази област е в това да се каже на обществото, че нещо се прави. Като правенето се изнесе извън споменатите институции, например в Европейския фонд за стратегически инвестиции (ЕФСИ) на ЕИБ.
Друг важен пример е Брекзит. Тук проблемът не е в бюджета на ЕС, в преразпределението на местата в Европейския парламент след излизането на Великобритания, в студентските визи или в търговията с кралството.
Това са логистични, временни и донякъде битови въпроси.
Но Брекзит е прецедент. След него (независимо как ще свърши) ще бъде известна процедурата по напускане. Основният въпрос е дали избиратели и политици от други страни ще засилват центробежните сили на ЕС.
Макар и да е ясно от преди британския референдум, че ЕС след него няма да е същият, след него ЕС не направи нищо, за да премахне причините, които създадоха неговото настроение.
Доскоро ЕС бе продукт на спонтанен ред, макар и често подбутван („нъджван“) отгоре. Сега Съюзът все повече клони към спонтанно безредие.
Ролята на институциите
Парламентът. Много е трудно вече да се определи какво е „скептик“ или „оптимист“ по отношение на ЕС. В новия Европейски парламент има достатъчно блокиращи малцинства и от едните, и от другите по всички възможни политически инициативи. Има и много нови партии. За La République En Marche! на Еманюел Макрон поне се знае, че искат да регулират автомобилния транспорт и искат Франция да държи кормилото на ЕС. За полската Wiosna, чешката Пиратска партия, хърватската Zivi Zid, Progresívne Slovensko, Uniunea Salvați România или PLUS (също от Румъния) и т.н. публиката не знае нищо. Някои от големите парламентарни партии промениха имената си.
Новото име на либералите e "Обнови Европа" (Renew Europe) и може да се сбърка с „ВЕИ“ (renewables). Социалистите станаха и „прогресисти“. „Идентистите и демократите“ схващат демокрацията като управление на националното мнозинство. Преди и особено благодарение на 1989 г. демокрацията бе тълкувана предимно като инструмент за справяне с диктатурите и диктаторите.
Избирателите (с право и разумно) не следят какво се случва в националните парламенти, да не говорим за този в Брюксел и Страсбург. Понякога пресата, гилдиите и някои мозъчни тръстове помагат. Най-често повърхностно, като ехо на онова, което политици и длъжности лица съобщават. Функцията на избирателите е да пратят в ЕП депутати по свой образ и подобие, от около 200 първични политически партии, обединени там в седем фракции.
Какво ще рече комисар по „икономика в интерес на хората“, или по „демокрация и демография“?
Комисията и Съветът. Обратно на господстващата представа, че Европейската комисия („бюрокрацията“) ръководи политиката на Съюза, тя фактически няма право да не се съобрази с решенията на парламента. Изпълнителната власт е изцяло в ръцете на национално избраните шефове на изпълнителната власт в отделните страни, на членовете на Съвета на съюза. Именно те подлежат на контрол от избирателите. Контролът на избирателите над представителите им в Европейския парламент, а и над комисарите, по друг път е практически, логистично невъзможен. Макар и повече, проблемите с попълването на състава на комисията не са толкоз важни. Най-важни са новите названия на техните ресори. Какво ще рече комисар по „икономика в интерес на хората“, или по „демокрация и демография“, „утвърждаване на европейския начин на живот“, „зелен Пакт“ и т.н.
Половината от длъжностите не значат нищо за мнозинството граждани на ЕС. Това не означава, че работата между комисарите няма да бъде разумно разпределена. Наименованията на длъжностите на комисарите са послание, а не обяснение. Тяхната задача е да купят спокойствието на избирателите: „правим това, което искате, много сме добрички“.
Съветът, призван да прави анализ на възможностите и предизвикателствата, да пише дневния ред на политиките, с наименованията всъщност заявява, че той вече е определен. В него обаче също има блокиращи малцинства за всичко. Единственият начин Съветът на ЕС да продължи да работи е да следва цитираната рецепта на Юнкер.
ЕЦБ и ЕИБ (Европейската централна банка и Европейската инвестиционна банка). Юнкер е гениален политик. Неговият план всъщност прехвърли отговорността за публични инвестиции почти изцяло в ръцете на ЕИБ, в лицето на нейния Европейски фонд за стратегически инвестиции (ЕФСИ). Ако за предишния бюджетен период ставаше дума за 0.5, сега мизата ще се качи до 1 трилион евро. Анализът на ЕФСИ е отделна тема, сумата все пак е 1/18 от прогнозния БВП на ЕС за 2020 г. Засега е важно само да подчертая, че неговата функция е да се заяви два пъти по-ясно: „ето правим каквото трябва“. Т.е. проблемът с блокиращите малцинства в ЕС и Съвета е някак решен, изместен в друг орган.
Никой не коментира ЕЦБ. Но промяната в нейната политика е заявена (и дори научно „обоснована“ – икономистите често работят и като проповедници) от преди повече от година. Почти сигурно е, че ще станем свидетели на нововъведения в централното банкиране – спасяване на страни, отрасли и банки, и стимулиране на растежа в някои „умни сектори“. Всичко това бе на практика забравено поне като философия на централното банкиране след Втората световна война
ЕС ще има късмет, ако част от този мандат на ЕЦБ се разгръща бавно, а другото с умните сектори бъде мисия на ЕИБ.
Що се отнася до класическите национални политики като данъци и социална държава, тук положението ще е sans changements, без промяна. Конкуренцията между страните членки ще бъде в общи линии запазена.
Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
