„Патриот е, душа дава…“ Необяснимо е защо това стихотворение не се прилага за обяснение на текущото политическото съревнование в България. То е известно от училище.
Кандидат политици, депутати и експерти вероятно не са чели Салтиков-Щедрин. През 1870 г. той установява, че в неговата страна „патриотизъм“ включва и елемент на „изпълнение на предписанията на началството без възражения“ и оправдания от рода "вярно, ограбил е хазната, но е голям патриот и истински християнин". Не са запознати и с „Европейското спасение на националната държава“ - едно от най-интересните четива по история на ЕС (на Милуърд, включена в парламентарната читалня на 100-те най-добри книги за Европа).
Началото
Преди 70 години приключва първото политическо, стопанско и мирно съревнование със съветската система в Европа, вдигната е сухопътната блокада на Западен Берлин. За Шпаак, Шуман, Аденауер, де Гаспери и Моне случилото се доказва, че западните икономика и свобода са по-мобилни и богати, че лагерът на Изток е готов, но няма сили да води нова война и че стопанското и военно (тогава се учредява НАТО) сътрудничество между бившите воюващи страни е единствено възможната перспектива.
Но те се и боят, че няма да бъдат преизбрани: Европа е пълна с бежанци (седем пъти повече от 2015 г.), хората мразят имигрантите и на всичкото отгоре световната финансова система е еднокрака – всички дължат пари на САЩ.
Замисълът на тези днес светци на ЕС е да запазят политическия контрол в собствените си страни. Това изисква всички важни политически решения да бъдат запазени за националните учреждения на представителната демокрация. Това са решенията по повод данъците, армията, гражданството и социалната политика. Икономиката и отбраната вече са общо взето решен проблем: освен в Германия, предвоенните равнища на производство и доходи са в общи линии възстановени към 1950 г., търговията е в постоянно движение към либерализация, за да бъдат преодолени разрушенията е нужен достъп да чуждестранни спестявания и съответно свободно движение на капитали. За равнопоставеността в стопанските отношения вече са се погрижили учрежденията от Бретън Ууд (Международният валутен фонд (МВФ), Световната банка и Световната търговска организация(СТО)). НАТО осигурява взаимна помощ при агресия и сътрудничество за сдържането й в мирно време.
Договорите за стоманата и въглищата и за Европейската икономическа общност (ЕИО) учредяват юрисдикция, която съответства на вече международната икономика.
Икономическите политики са лесни. 60% от търговските правила на ЕИО и ЕС са вече разписани от СТО (която тогава има друго наименование). Там са установени и принципите на стопанско сътрудничество: равноправие или липса на дискриминация; равноправно третиране на местни и чуждестранни лица в националните юрисдикции; предвидимост и договаряне на промените към либерализация; прозрачност на намеренията, законодателството и отчетността. В съответствие с тях са уредени и четирите стопански свободи на ЕС, които в разпоредбата на чл. 3 от Римския договор са дадени като „премахване на митата и на количествените ограничения върху вноса и износа на стоки“ и „премахване на пречките пред свободното движение на хора, услуги и капитали между държавите-членки“.
Истински сложни са отношенията в чистата политика, т.е. данъците, представителността и привилегиите (т.н. „социална държава“), са гарантирани като области за решаване на национално равнище. Този „национален дух“ е потвърден и от постановление на Конституционния съд на Германия (Дело 2/08 от 30.6.2009, §272) по повод Лисабонския договор: „демокрацията в ЕС не може и не трябва да бъде оформена по аналогия с тази на държава-член“.
Това не е идеята на Карл Каутски от април 1911 г. за „Европейските съединени щати“, за „винаги по-тесен политически съюз“, срещу която, по неизвестни причини, се борят националистите и която се пропагандира от социалистите.
Новите членки: странични ефекти
Положението на новите страни членки в края 1990-те е много подобно на онова в края на 1950-те при старите. Икономически основната разлика е, че при тях възстановяването от комунизма отнема два пъти повече време отколкото при старите възстановяването от разрушенията на войната. (За България периодът е два пъти по-дълъг поради връщането към централно планиране и защитата на отечествените предприятия през 1995-1997 г.)
Макар и безпрецедентно опростени, задълженията на тези страни са към кредиторите от Лондонския и Парижкия клуб, икономиките им се нуждаят от преориентиране от изток на запад (защото като търгуваш с по-богати, ставаш по-богат), достъпът до чуждестранни спестявания също е там, а енергийните и банковите им системи са изцяло откъснати от света. (Между другото България няма собствен електромер до 1994 г. и до 1990 г. 80% от търговията й е с СССР.) Освен това тези страни много неудобно са възникнали точно под носа на СССР и Русия, окупирани са от червената армия от края на войната до 1991 г. (Тъкмо Западът плаща разходите по изтеглянето на войските.) Както и през 1950-те, новите страни членки се запазват като национални държави с членството си в НАТО и ЕС.
Страните от „нова“ Европа се запазват по една много проста причина – те стават икономически по-независими, със средно два пъти по-отворени икономики (например търговията им е със средно два пъти по-голям дял в икономиките им отколкото в „стара“ Европа) и хората в тях започват да живеят почти три пъти пъти по-добре отколтото преди двадесет години. Днес те са и 50% по-заможни от средното за света, докато през 1998 г. те са с 10% по-бедни от средното за света. Пак тогава техният доход (измерен през БВП на човек при цени от 2011 г.) е 25.3% от средния за „стара“ Европа.
По причини, които изискват специално обяснение, в навечерието на това членство процесът е често е представян политически като усвояване на средства от програми на ЕС. Това интересува повече посредниците по тези програми, а не избирателите. За последните Европа винаги е имала символно, в смисъл на принадлежност, значение. Икономическият смисъл на този символизъм – 52 стотинки от всеки лев доход и 35-40 стотинки от всеки лев нови инвестиции - са следствие на членството на България в ЕС. Субсидиите от немските данъкоплатци не докарват и до една стотинка дял в този ефект.
Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
