От затворените врати до Венецианското биенале. Красимира, Джулиан и Лилия, които се борят със забравата

Спалня, кухня, всекидневна. Стари мебели, а върху тях - книги, вестници и грамофонни плочи от социалистическия режим.

Това не е обикновен апартамент, застинал във времето преди 1989 г. Ако човек се заслуша, ще чуе спомените на хора, оцелели от политическото насилие на комунистическата държава. Ако после пак се огледа, ще забележи други интересни предмети - камъни, клони, пясък. Взети не откъде да е, а от лагерите за политически затворници в Белене и Ловеч.

Тази мултимедийна инсталация се нарича „Съседите“ и ще представи България на тазгодишното Венецианско биенале - един от най-престижните световни форуми за изкуство, който ще се проведе от 20 април до 24 ноември. Проектът съдържа десетки интервюта с хора, оцелели от лагерите, и пресъздава техните домове наред с аудио и видео записи от локациите на двата лагера.

Автори на проекта са Красимира Буцева, Джулиан Шехирян и Лилия Топузова, а куратор е Васил Владимиров. Тримата автори се запознават преди 10 години, като всеки от тях се занимава с темите за травмата и паметта през научни изследвания и изкуство. Събира ги желанието им да разкажат трудната история за политическото насилие в България по човешки начин.

Колективен поглед

Красимира Буцева е изследователка и визуална артистка. Половината си време прекарва в София, а останалата половина - в Лондон. Тя е родена след края на социализма - през 1994 г., но се вълнува от паметта за този период, откакто преди 8 години започва магистратурата си по фотография.

Красимира Буцева

„Тогава информацията беше много малко. Като човек на визуалните изкуства трябваше да се науча да съм изследовател, историк и социолог. Няма как да правя портрети и да снимам пространства, без да познавам хората, чиито истории разказвам“, казва Красимира.

Същите въпроси занимават и мултимедийния артист Джулиан Шехирян, който се интересува от връзката между документалното и художественото. Сега той е докторант по история на науките, свързани с психиката, в университета в Принстън, САЩ.

„Вълнуваше ме предизвикателството да се направи визуално изложение на едно вътрешно преживяване като психичната травма от насилието“, казва той за участието си в проекта „Съседите“.

Джулиан Шехирян

„Ние вече имаме един колективен поглед върху това минало“, разказва и Лилия Топузова, документалистка, писателка и професор по история в университета в Торонто, Канада.

За себе си тя споделя, че е част от поколението на „последните пионерчета“ и от първата миграционна вълна на Запад след 1989 г. Това са хората от „двата свята“, които живеят между Северна Америка (или Западна Европа) и България.

„От 2003 г. се занимавам с историята на лагерите. Бях сред първите изследователи, които влязоха в архива - още когато той беше засекретен“, казва още Лилия. „Оттогава работя с оцелелите и репресираните и искам да разкажа тяхната история.“

Лилия Топузова

В продължение на няколко десетилетия между Втората световна война и 1989 г. комунизмът е държавната идеология в България. Икономиката се контролира от държавата, има цензура, репресивната структура на Държавна сигурност (ДС) има огромна власт. Хиляди несъгласни с този политически режим са изпратени в лагери като тези в Белене и в Ловеч. Много хора са убити без съд и присъда.

Какво ни казват "Съседите"

Проектът „Съседите“ разказва тази история по един човешки начин, през личното преживяване. На сайта му могат да се намерят академични изследвания на всеки от авторите - познание, което им е нужно, за да работят по темата. Но за да направят така, че тя да стигне до широка публика, тримата предприемат подход „отвъд политиката“.

„Опитваме се да избягаме от идеологията на историята. Инсталацията ни не пита колко бараки е имало на Белене и колко точно хора са били изпратени там“, разказва Красимира.

В „Съседите“ артистите се занимават „с едни много тихи, лични истории на хора, които всеки може да разбере, тъй като не изискват историческо познание“.

Това са истории за начина, по който травмата съществува в психиката и тялото на хората. Как тя продължава да присъства в живота им след напускането на лагера.

Красимира дава за пример едно от интервютата по проекта - с Надежда Касабова, която е оцеляла политическа затворничка. Когато се прибира вкъщи и се поглежда в огледалото, тя не може да се познае. Чуди се защо всички около нея плачат и кой я гледа отсреща.

„Това е малка, човешка история. Слушала съм я поне 200 пъти и винаги ме удря на същото място“, споделя Красимира.

Кадър от инсталацията „Съседите“

Пътят до Венеция

Кураторът на проекта Васил Владимиров насърчава авторите на „Съседите“ да кандидатстват за участие от името на България в най-стария форум за изкуство в света - Венецианското биенале.

Докато подготвят кандидатурата си, те изобщо не очакват да бъдат избрани. Притесняват се, че проектът им е прекалено политически.

Когато журито избира да изпрати „Съседите“ във Венеция, Красимира, Джулиан и Лилия са много изненадани.

„Още ми е трудно да повярвам - не че ще участваме в биеналето, а че държавата взе отношение към проекта“, казва Лилия. Тя си спомня как през 2003 г., когато е започнала да се рови в темата, всички са ѝ казвали, че няма да намери хора, които искат да говорят. Защото ги е страх и е по-добре да мълчат.

„За да стигнем от тези първи срещи, когато хората казват „не“ и всички врати се затварят, до това да сме във Венецианското биенале - за мен това е голямата стъпка напред“, казва Лилия.

В същото време Красимира не е очаквала, че тази стъпка ще е дело на един независим проект, вместо на самата държава.

„Водим борба срещу забравата от толкова години и аз не съм си мечтала, че първото голямо нещо, което ще се случи, ще бъде наш проект. Вместо победата да започне от държавата, която да направи музей или мемориал на жертвите“, казва Красимира.

Образователен тур за ученици в изложбата „Съседите“ в София през ноември 2022 г.

Тя си пожелава такъв музей да стане факт, за да се намери постоянен дом за историята. Защото „за да има колективна памет, е нужна работата на повече от шепа артисти или историци“, добавя Лилия.

Мълчание, болка и разговор

Венеция е стъпка в правилната посока и продължение на усилията на Красимира, Джулиан и Лилия да популяризират мисленето за травмата дори сред хора, които не подозират, че тя съществува.

Когато изложбата „Съседите“ се провежда в София през ноември 2022 г., тримата автори организират образователни турове за ученици. Те показват проекта и на чуждестранни публики в Торонто и Принстън - с интервюта, преведени на английски.

„Много е важно, че сега имаме възможност да говорим за това“, казва Лилия. „Някой път хората просто не говорят. Някой път просто има много, много болка.“

Мотото на тазгодишното биенале във Венеция е „Чужденци навсякъде“. Хората, преживели репресиите на социалистическия режим, според авторите са чужденци вътре в България - и преди 1989 г., и след нея.

Със „Съседите“ те стават малко по-близки, малко по-познати. Напускат собственото си мълчание. Защото, казват авторите на проекта, тяхната болка е част от българската история.