Две британки са отличени за изключителни постижения, които могат да служат за пример. Джил Клазби и Сейди Клазби – Джаръс близо 10 години ръководят Училище за игра в бежанския лагер в Харманли.
В края на миналата година крал Чарлз Трети ги удостои със званието Почетен член на Ордена на Британската империя за значителния им принос към хуманитарната подкрепа за децата бежанци.
Вижте също "Нямат никой друг, освен нас". Фондация "Сийдър", която създава семейство за изоставени деца и младежиДоброволките работят в най-големия бежански лагер в България без чужда финансова помощ. Училището им занимава деца бежанци между 4 и 14 години. Всички те са преживели травми и премеждия, затова терапевтичната игра е важен елемент от учебните занимания, казват двете жени.
Джил и Сейди са майка и дъщеря. Те са завършили предучилищна и начална училищна педагогика, т.е. напълно подготвени са и обучават децата по математика, природни науки, изкуство и английски език. По думите им особено важни са обаче усилията им да помогнат на децата да се развият личностно, емоционално и социално. Чрез игра.
"Имали сме деца, на които ужасът е просто изписан на личицата им. И шест месеца по-късно от него няма и следа. И за мен, и за Сейди това е много по-важно от преподаването на география, химия или каквото и да е", казва Джил пред доброволческата платформа TimeHeroes през 2015 г. В училището всички я наричат "мама Джил".
Сейди с деца в училището
Но как започва всичко?
"Преместих се от Обединеното кралство в България година преди сирийската бежанска криза. Ранно пенсиониране", казва пред Свободна Европа Джил, която е работела като учителка и в родината си.
Купуват си къща в село близо до Харманли, където през 2013 г. са настанени хиляди бежанци.
"С една българка започнахме да се опитваме да нахраним и облечем всички", продължава тя.
В лагера условията са мизерни - тепърва се монтират врати и прозорци, няма течаща вода и ток.
"Когато нещата леко се успокоиха, помолих шефа на лагера за стая за децата."
Така през 2014 г. в бежанския лагер започва да работи Училището за игра на Джил. Тя го изгражда със собствени средства, без да получи помощ от институции.
"Искахме това място да бъде като дома им. Да има телевизор, игри, боички, музика".
Джил Клазби с деца в Училището за игра
Скоро към нея се присъединява и дъщеря ѝ Сейди, която оставя работата си като учителка във Великобритания. Тя създава страница във Фейсбук, която скоро намира хиляда последователи.
Училището на Джил и Сейди среща подкрепа от дарители, включително финансова, което помага на двете жени да продължат работата си.
Училището затваря преди няколко месеца, след като Сейди решава да се върне във Великобритания, за да получи там 3-годишната ѝ дъщеря образованието си. Именно в лагера тя среща любовта и бъдещия си съпруг - бежанец от Сирия.
"Аз все още живея в България, макар че вече не живея близо до лагера", казва Джил.
След закриването на училището, всички играчки и средства са дадени на неправителствената организация "Каритас", която подкрепя уязвими групи хора. Нейни доброволци продължават заниманията с децата бежанци в Харманли.
Your browser doesn’t support HTML5
"Като нормалните хора". Как непридружените деца бежанци могат да имат по-добър живот в България