Томазо Албинони и музиката на всички обои по света

Вероятно сте чували знаменитото Адажио в сол минор на Томазо Албинони. Но дали знаете, че това не е знаменитото адажио в сол минор на Томазо Албинони?

Да, малко като с котката на Шрьодингер - адажиото е на Албинони и едновременно не е на Албинони. Най-малкото, защото принадлежи на целия свят. Тази история е загадка, която прави интересен живота на композитора, за когото иначе знаем твърде малко.

През 1945 г., двеста години след смъртта на Албинони, той е почти забравен. Обаче биографът му Ремо Джацото отива в Саксонската библиотека в Дрезден. Тя е съхранила документи на много италиански композитори. Там той търси неизвестни творби на Албинони, за когото готви каталог.

През Втората световна война библиотеката, както цял Дрезден, е разрушена от бомби, но Джацото не остава с празни ръце. В развалините, както твърди, намира фрагмент от ръкопис на Албинони с басовата партия и шест ноти от адажиото. Той решава да допълни липсващото и през 1958 г. издава резултата под заглавие „Адажио в сол-минор за струнни и оркестър, базирано на две тематични идеи и басова партия от Томазо Албинони”.

Това произвежда два ефекта. Първо – адажиото става популярно и възражда интереса на музикалния свят към италианския бароков гений. Второ – явяват се критици, които казват, че историята с някакъв си фрагмент, намерен в руини, е чиста измислица, а Джацото изцяло е съчинил композицията. Тя няма общо с маниера на композиране на Албинони и се различава силно от другите творби, за които е доказано, че са негови.

Освен това се смята, че в библиотечните каталози в Дрезден адажио на Албинони никога не е имало. Почитателите на романтичната история обаче контрират – защо Джацото, ако наистина е автор на такова невероятно парче, ще го издава от името на Албинони, а не спечели сам славата и парите.

Реалистично е, казват те, ако наистина има запазена басовата партия, от нея да се възстанови парчето почти в оригинален вид, защото в Барока басовата партия съдържа цялата основна мелодична линия на творбата. Така че, според тях, вероятно Джацото само оркестрира произведението.

Изобщо, голяма каша се забърква в музикалния свят покрай някакъв лист хартия, който никой друг, освен самия Джацото, не е виждал.

Светът обаче възприема адажиото с възхищение и то звучи във всякакви вариации – от класика до рок и джаз. Пред широката публика се представя като творба на Албинони, а в сериозните критически статии за автор се сочи Джацото. Ето ви квантовия ефект – адажиото хем е на Албинони, хем не е.

Но има и още. През 1998 г., след смъртта на Джацото, асистентът му Муска Мангано намира копие на споменатата басова партия и шестте ноти на Албинони. Хартията е сравнително нова, но с печат от дрезденската библиотека в горния ъгъл и май копието наистина е оттам. Този нов факт пак не внася 100% сигурност, но доста накланя везните натам, накъдето всъщност им прилича.

Томазо Албинони е роден през 1671 г. във Венеция. Баща му Антонио произвежда хартия и карти за игра. Момчето чиракува във фабриката, за да наследи бизнеса, но не става така. Томазо отрано получава добро музикално образование като певец и цигулар и се отдава на музиката. Албинони обаче не членува в гилдията на изпълнителите. Това е условие, което е задължително във Венеция, за да правиш публични концерти. Затова се отдава на композиране.

Първата си опера „Зинобия, кралицата на Палминери” пише на 23 и прави фурор. Вдъхновен, младежът се впуска страстно в това музикално поле и създава между 50 и 80 опери, повечето от които не стигат до нас. През ХVІІІ век обаче те покоряват сърцата на публиката не само във Венеция и цяла Италия, а и в Германия, Холандия, Англия.

Въпреки големия успех Албинони цял живот остава независим композитор и сам се нарича „dilettante veneto” - „венециански аматьор”. Той не обича да общува с „професионалните” композитори, а и те не пращят от желание за това. Изключение прави геният Бах, който пише две фуги по теми от Албинони и дава на учениците си да изучават басовите му партии като упражнения по хармония.

Освен оперите Албинони създава и много инструментални композиции, с които всъщност е известен сега.

Запазени са 99 сонати, 59 концерта и 9 симфонии, издавани, преписвани и изпълнявани в цяла Европа. Приносът му към италианския барок пък е въвеждането на обоя като солов инструмент.

Това парче дърво с приказно ясен и всепроникващ звук се оказва особено подходящо да изрази вълненията и тревогите на бароковия човек. В арсенала на Албинони не остават по-назад цигулката, челото и тромпетът, този златист звук, който излиза сякаш от себе си.

Томазо Албинони си живее във Венеция въпреки обиколките из Италия и Европа, обича да е в къщи, отдаден на музиката.

През 1705 г. се залюбва с оперната певица Маргарита Раймонди, женят се в базиликата Сан Марко и имат няколко деца.

Албинони предоставя грижата за семейната фирма на двамата си братя, но получава една трета от печалбата. Това, заедно с приходите от музиката, които не са малки, му дава добър стандарт на живот.

През 1721 г. обаче настъпват тежки времена – фирмата запада, а жена му умира. Томазо остава сам с децата. Той свива разходите, отваря малко училище за пеене и продължава активно да композира.

През 1741 г. пише последната опера – „Алтамене”. 10 години по-късно Томазо Албинони си тръгва от този свят, зареден с музиката, която тук вече няма сили да напише. Умира, както отбелязва лекарят му, от диабет и възпаление на гласните струни.

А всички обои по света, за които композира най-прекрасни концерти, и досега продължават да ги свирят.