"Съседите" ще представи България на Биеналето във Венеция. Защо това е чудесна новина

Мултимедийната инсталация “Съседите. Форми на травмата” (1945-1989) на екипа Джулиян Шехирян, Лилия Топузова и Красимира Буцева) изследва паметта за насилието по времето на комунизма. Тя беше представена на две места в София миналата година. Това бяха Софийска градска галерия и новото пространство студио “The neighbours“ -ул. „Георги Бенковски“ 40. Заедно с това инсталацията се появи още и в Принстън и Торонто.

Инсталацията с фрагменти от разговори с 40 души, преминали през комунистическите трудови лагери, пресъздава атмосферата на пространствата, в които са се случвали самите разговори. Тя въвлича посетителите в три добре познати на всички всекидневни места от бита – кухня, спалня и всекидневна.

Представянето на инсталацията в широкия и важен контекст на Биеналето във Венеция ѝ придава нов смисъл.

Процесите на травмата

Американският социолог на културата Джефри Александър свързва преодоляването на колективни травми с така наречения успешен „процес на травмата“. Това е спиралата на значението или назоваването на травмата: разстоянието между самото събитие и неговото представяне.

Травмата не е самото събитие, а неговото колективно преживяване. Винаги когато членовете на общността чувстват, че са субект на чудовищни престъпления, които оставят неизлечими следи върху груповото съзнание, говорим за травма.

Въпросът, който Джефри Александър задава от наблюденията си в цял свят и който и до днес е стряскащ със своята актуалност, е следният:

Защо ужасяващи събития на геноцид и страдание, причиняващи безброй много жертви, рядко биват усетени и запомнени като такива от широката общност?

Дългото мълчание или дългата невъзможност да се говори за травмите на комунизма следователно не е българска специфика, а част от този дълъг „процес на травмата“.

За да започне процесът на травмата, трябва да има групи хора, които да я назоват, за да може да има нов разказ, нов наратив.

Според теорията на културната травма на Джефри Александър има четири съществени въпроса, които трябва абсолютно точно да бъдат отговорени, за да се създаде нов разказ:

• Природата на болката

Какво всъщност се е случило – на съответната група или на по-широката общност, от която групата е част?

• Природата на жертвата

Коя група хора страда от травматичната болка? Отделни хора и групи, или „хората“ като цяло?

• Отношения/връзка между жертвата и по-широката аудитория

До каква степен членовете на голямата общност изпитват чувство на идентичност с непосредствено травматизираната група хора?

• Определяне/разпределяне на отговорността

Кой всъщност е нанесъл рана на жертвата? Кой е причинил травмата? Въпрос винаги на символична и социална конструкция.

Неспособността да се признае колективна травма

Неспособността да се признае колективната травма идва от неспособността да се мине през процеса на травмата. Поради различни културни и социални особености, не се появяват носители на промяната, с ресурс, авторитет и способност за интерпретация, които да създадат и разпространят убедителни наративи, които да стигнат до широката аудитория.

Поради тези неуспехи, извършителите не са принудени да поемат морална отговорност, и уроците от травмата не биват ритуализирани и запомнени. Няма нови дефиниции за морална отговорност. Няма разширяване на социалната солидарност. Няма промени на чувството за идентичност.

Когато една колективна травма е „успокоена“, именно това се е случило – в обществото има разширено чувство за социална солидарност, разширено чувство за идентичност („Дали страданието на другите е и наше собствено?).

Изкуствата участват значително и съществено именно в този процес на травмата, в нейното означаване. Затова можем да кажем още – в световния травматичен контекст, от който сме част, българското участие във Венеция задава поле за мислене на днешното.

Това се случва, защото се поставя въпросът, който измъчва всички- защо ужасяващи събития на геноцид и страдание, причиняващи безброй много жертви, рядко биват усетени и запомнени като такива от широката общност?

* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.