Протестното общество в България. Как оставаме в плена на хаотичното недоволство

Хората са приклекнали, мълчаливи, повечето са запалили свещ в памет на Явор и Ани. Денят е 26 май 2023 година и малка група граждани за 19-та поредна вечер блокират булевард „Сливница“ с искания за промени, с апел за край на „войната по пътищата“.

Болката и съпричастността ги събира, сформиран е дори инициативен комитет с конкретни идеи за законови изменения, които според тях отдавна е трябвало да се случат. Дни по-късно в София ще се проведе и национален протест, на който идват близки на загинали от цялата страна. С много болка, с много искания, с настояване за промени и справедливост.

Година по-късно в злополучната отсечка на булеварда можете да видите поредните „легнали полицаи“. Междувременно из цялата страна се провеждат десетки подобни протести, в по-малки и по-големи градове, в памет на загинали на пешеходни пътеки, с искания за запълване на десетилетни дупки по пътищата, за промени в закони, за подобряване в работата на полицията и съда.

Вгледайте се внимателно в ежедневния новинарски поток и ще откриете най-различни събития в този жанр. Те впечатляващо си приличат и все повече оформят колективната ни идентичност.

Гражданското ни ежедневие през последните години очертава контурите на едно протестно общество. В него, хаотично и непредвидимо се излива главно недоволство от процепите и счупванията на нашите институции, норми и нрави. Протестите са пъстри, колкото безобразията и безхаберието в държавата ни. Хора, останали без лекарства или грижи, забавени разследвания, лошо и объркано законодателство, кратери, катастрофи и беззакония по пътищата, безобразни назначения, забравени публични сектори, искания за оставки и повече пари, строежи върху дюни, недоволство от цени, полицейско и домашно насилие, всеки от нас може да добавя безкрайно към този списък.

Множество точки на преливане в протестното общество

Българската публичност е вече пренаситена от подобни протести, често хората се взират в тях по-настойчиво, отколкото в политическия калабалък. Образът на нейната динамика е едногодишната вълна от недоволство през 2013-2014-та година по повод назначаването на Делян Пеевски за шеф на ДАНС и злополучното правителство на Пламен Орешарски.

Този социален взрив илюстрира чудесно и водещата логика на протестното общество. На практика то функционира чрез множество точки на преливане, на изчерпване на търпение, на преустановяване на причини за мълчание, на различни степени на отчаяние и дори безпомощност.

Десетилетия след 1989 година, някъде тук е актуалното състояние на българското общество. След няколко дълги вълни на размествания, либерализация и интеграция, законова и генерационна промяна това изглежда максимума на нашите способности.

Когато хората отново викаха "Мафия" по площадите

Какво е гражданско общество и как функционира

Гражданското общество остава общо понятие в широка употреба, но всъщност много се различава от онова, което се базира на протести. То отива отвъд спорадичните, полухаотични, ad hoc противопоставяния и избухвания на недоволство. При него се създават социални движения, платформи, които надскачат конкретен проблем на конкретни хора, стават устойчиви и отиват отвъд енергията на протеста. Изгражда се солидарност, която се институционализира и повежда многото, малки и ежедневни битки за промяна.

За да функционира това гражданско общество, десетки по-големи и малки организации е необходимо да намерят общо сечение на интереси и намерения, да създадат култура на сътрудничество и общност, да надделеят в множество сблъсъци за промяна. В този смисъл, гражданското общество е сума от точки на пречупване, на обръщане и трансформация на норми, практики, институции.

Дори само тези по-общи наблюдения подсказват защо българското общество не успява да направи тази стъпка, поради пословичната ни неспособност да сме заедно, да се борим за една цел, да съвместяваме егоцентризма си, да правим институции, да се водим от норми, да избираме по-дългия път на промяна, вместо „индивидуалното спасение“. Тази културна трансформация продължава да не се случва в страната.

Мрежовото общество и неговото значение

Най-напредналата форма на гражданска организация обаче е мрежовото общество. В него се създават и работят хоризонтални мрежи от организации по групи от теми, по секторни и системни казуси. То притежава рутина и култура на широки общности, които успяват не просто да недоволстват и реагират на случващото се, а да формулират, предлагат и налагат решения.

Нещо повече, тази способност е ежедневие и принуждава партии и държавни институции да се отворят към тях, да видят тяхната сила и да разберат и поемат поне част от техните ценности и искания. При това да го правят преди взривовете от недоволство.

В този смисъл, мрежовото общество съдържа точки на превенция, на стимули за адресиране на проблеми преди сривове. Тази негова логика създава и динамика на самоподобрение, на овладяване и решаване на казуси без те задължително да стават поводи за протести и недоволство.

Функционирането на работеща демократична публичност е особено важно за такъв тип общество. В него, медиите са откриватели на дефицити, рупори на пропукванията в ежедневието и непримирими гласове в полза на неговата трансформация. Отликите от българската реалност са стряскащи, дори с яснотата, че подобен модел е по-скоро идеален тип, който трудно намира своето пълно осъществяване.

Често вината за състоянието на обществото ни се приписва основно на неговите граждани, тяхната култура и капацитет за самоорганизиране и промяна. Това обаче не е пълната картина.

Разпадът на българските партии и институции

Дисфункционалността идва и от други, не по-малко важни места. Едно от тях е разпада на българските партии. Разбира се, те не трябва да вършат работата на гражданското общество, но със сигурност следва да усещат, поемат, дефинират, популяризират и решават скърцащите неща и проблеми, които ни заобикалят. Необходимо е да го правят преди недоволството да се излее по улиците.

Вместо това, те работят като лични платформи, бюра за заетост на съпартийци и приближени, удобно разположени в уюта на кулоарната политика. Някои рутинно организират и строяват по улиците на градовете напазарувани и набързо сглобени отряди на „контра протестиращи“.

Банално известно е, че не работи и демократичната публичност, най-вече в лицето на медиите. Тяхната връзка с недоволството на гражданите до голяма степен се изчерпва със сензационността на личните трагедии и образите на нещастието. Тяхното размножаване е обратно пропорционално на тяхната полезност. Те загубиха памет, аналитичност, доверие. Станаха част от публичния арсенал на различни организирани интереси, често безпардонни оръжия, обърнати срещу конкретни цели.

Блокираните и отвлечени публични институции допълват картината на ежедневен риск, който прекалено често се материализира в трагедии. Затова и не е изненада, че оставаме общество на индивидуалната мъка и недоволство и на колективното безсилие.

* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.