"Гордеем се вас". Едно закъсняло награждаване и паметта за 1968

Преди дни, на 17 януари, в аудитория №23 на Историческия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ (СУ) най-после се случи нещо закъсняло - беше изпълнено само по себе си закъснялото решение на Факултетния съвет на Исторически факултет и Академичния съвет на СУ от 2019 г.

С него с почетния знак на ректора бяха удостоени трима едновремешни студенти за проявена от тях гражданска доблест и заслугите към демокрацията и свободата. Това са Александър Димитров, Едуард Генов (посмъртно) и Валентин Радев (посмъртно). Повод за това са разпръснатите от тях позиви през септември 1968 г. срещу инвазията на войските на Варшавския договор, включително и българската, в Чехословакия и смазването на провежданите през последните месеци там демократични реформи.

Предадени и арестувани на 29 октомври 1968 г., те получават след следствие в началото на 1969 г. присъди с различни срокове затвор.

Закъснялото признание

С проведената в Софийския университет церемония по награждаването им се увенчаха с успех шестгодишните усилия на историчката Светлана Иванова да чука по вратите на декански и ректорски кабинети, да говори с колеги и да обяснява, че при наличието на чешки и словашки държавни награди за тримата едновремешни студенти историци е срамно те да не бъдат удостоени и почетени по някакъв начин от университета, в който са учили от 1967 до 1969 г.

Случването на проявата се дължи в немалка степен и на решителността тя да се проведе на сегашния декан на факултета Мира Маркова. Чу се след 55 години и 11 дни „Гордеем се с Вас!“. То трябваше да изтрие петното от думите, произнесени и протоколирани на деканския съвет от 6 януари 1969 г. на тогавашния Философско-исторически факултет: „Тези студенти са за съжаление от нашия факултет, спец. История“.

Това „Гордеем се вас!“ беше дължимо и след като на 11 януари 2019 г., ректорът на Софийския университет Анастас Герджиков и нито един от неговите заместници, както декана на историческия факултет Тодор Попнеделев, и отново нито един от заместниците му, не уважиха международната конференция, на която присъстваха посланиците на Чехия и Словакия Душан Щраух и Мануел Корчак, както и представители на Чешкия институт за изследване на тоталитарните режими и на Института по история при Словашката академия на науките.

Идва ли ново начало на разказа за Тримата?

По време на церемонията преди две седмици 23-та аудитория беше препълнена с бивши и сегашни студенти, общественици, политици, роднини на тримата, бивши и настоящи преподаватели. Мислех си, че част от присъстващите може да са тук и по инерция.

Немалко от тях вероятно биха присъствали и на връчване на награди на участниците и съучастниците в едновремешните репресии над тримата.

Добро впечатление направи, че по време на самата церемония, видимо не и без усилията на декана Мира Маркова, без да се задълбава около протеклите преди 55 години събития в специалност „история“, тримата бяха очертани като единствените откроили се с техния протест.

По този начин всички измислени, подвеждащи и фалшиви разкази, тиражирани през годините бяха неглижирани и дано това награждаване да бъде и начало на техния край.

Все още труден разказ

И все пак, продължаващата неловкост и неудобство с историята на тримата и случилото се през ноември и декември 1968 г. и януари 1969 г. витаеше във въздуха.

Това личеше в почти всички изказвания, например на Михаил Груев, но не само. То беше с видим акцент върху тогавашните реформи в Чехословакия; поведението и позициите през тези месеци на братските компартии и техните вождове; Световния младежки фестивал в София и мерките на българската Държавна сигурност (ДС) за контрол над проявите по време на него; подготовката и осъществяването на военната операция „Дунав“ около нахлуването на „братските“ армии в Чехословакия на 21 август 1968 г.; отгласа в България и сред интелигенцията от инвазията.

Тази история предаде картината на времето, но в в хода на награждаването разказът за самите наградени беше някак сгъстен.

Това подчертано отиване към по-общия контекст, а не към историята на Тримата в микросредата на специалността и университета бих оприличил на стремежите, проявявани напоследък да се избяга от българското съучастие в депортацията на евреите от „новите земи“ с общи становища, които ни тласкат да гледаме по-общия контекст.

По този начин в разказ, посветен на Тримата, и награждаването им с университетска ректорска награда липсва всъщност микроисторията от дейността им, както и отгласът в специалност „история“. Ето защо освен мъглявия и задъхан разказ за опитите за привличане на други колеги, определено отсъстваха отлежаващите в архивите показания на колегите на Тримата в ДС и по време на съдебния процес; поведението на партийната и комсомолска организация на специалност „история“; действията тогава на преподавателите във факултета и деканското ръководство; заповедта за отстраняването от ректора Пантелей Зарев и т.н.

Искането на непоисканата прошка

И все пак, в края на събитието в аудитория №23 двама от присъстващите не се съгласиха с очертаващия се половинчат и неловък негов финал. Те прекрасно си даваха сметка, че има нещо дълбоко недоизказано. Философът Деян Кюранов, за кратко преподавател в Софийския университет през 80-те, поиска прошка от Александър Димитров и близките на Тримата от името на едновремешния Философско-исторически факултет.

Философката Правда Спасова също обърна внимание на определено недостатъчната разгласа на събитието от самия университет. Тя припомни, че освен мълчанието и страха, ознаменували края на 1968 и началото на 1969 г., подобно мълчание се възцарява и при едно друго голямо престъпление в следващите години в страната ни – смяната на имената на българските турци в края на 1984 и началото на 1985 г.

Чест прави и изявлението след събитието на президента Петър Стоянов (1997-2002): „Повечето от нас нямахме куража да се опълчим явно срещу комунистическия режим, поне да отдадем дължимото на онези, които го направиха тогава."

А и Деян Кюранов в края на емоционалното си обръщение изказа опасение, че изглежда идва и днес тревожно време, в което люде с качествата на тримата герои отново ще са нужни на обществото ни, за да се устояват принципи и избори, които доскоро си мислехме, че България вече е направила.

* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.