Неизговореното след обвиненията към Мустафа Емин. Какъв е големият проблем на здравеопазването

„За всичките 42 години, в които работя, ми се е случвало един или два пъти да се разгневя на пациент, и го смятам за грешка. Болният човек е в паника, той не вижда нищо друго.“ Думите са на Неда Диманова – медицинска сестра с десетилетна практика в „Пирогов“.

Името ѝ през последните две седмици обиколи медиите, тъй като именно неин статус в социалните мрежи стана повод за шумния политически скандал със съветника на министъра на отбраната Мустафа Емин. В статуса се твърдеше, че Емин се е държал грубо с медиците и е злоупотребил със служебното си положение, за да бъде прегледано детето му по-бързо. Цитатът пък е от интервю, дадено преди години пред сайта за здравни новини zdrave.net, и дава контекст на събитията, който остана неизговорен.

Публичният дебат успешно беше прикован във въпроса „Споменал ли е Мустафа Емин министъра на здравеопазването?“ и не успя да помръдне оттам. Емин отрече обвиненията, но подаде оставка. Здравният министър Христо Хинков подкрепи публично „колегите от Пирогов“, но и прояви разбиране към бащата и обяви, че смята случая за приключен.

Споменаването на министър пред вратите на спешния кабинет обаче би трябвало да провокира и други дебати - за детското здравеопазване, за достъпа до спешна и до неотложна помощ, за нарастващите кадрови дефицити и (не)адекватното заплащане, за достойното място и на медиците, и на пациентите в системата. Защото агресията в здравеопазването – извън конкретния случай - е пряко свързана с всички тези фактори и няма как да бъде разглеждана изолирано от тях.

Насилието в здравеопазването

Оказването на медицинска помощ е дейност с висок риск от попадане в конфликтна ситуация. Изследване на Световната здравна организация показва, че между 8% и 38% от пряко работещите с пациенти са преживявали физическо насилие някога в кариерата си.

До 62% достига делът на медиците, преживели някаква форма на насилие – в това число вербално и психологическо. Това поставя медицинските професии сред най-рисковите по отношение на насилие на работното място, и – наред с функцията им да са от полза на другите - обяснява високата чувствителност на работещите в сектора към всякакви форми на злоупотреба.

В същото време арогантността и вербалната агресия при оказване на медицинска помощ далеч невинаги идват от пациентите. Актуален и популярен пример е случаят на Ани Стоянова, чиято 15-годишна дъщеря Даная почина именно в „Пирогов“ преди месеци. Майката разказа в социалните мрежи, че е била обект на грубо отношение, заплахи, дори физическо посегателство от отделни представители на медицинския екип. Пред Свободна Европа Стоянова допълни, че оплакването ѝ е взето насериозно от ръководството на лечебното заведение, едва след намесата на медиите.

В развитите здравни системи уменията за комуникация с пациентите и техните близки са основен стълб както на образованието, така и на практиката в медицинските професии, и важен фактор за превенция на конфликтите.

Основание за това е водещата философия, обобщена в началото на този текст – че в отношенията лекар–пациент, водещ е лекарят. Пациентът е уплашен, уязвим и зависим, поради което лекарят или медицинският специалист е натоварен с отговорността да управлява комуникацията и възникващите от нея взаимоотношения. Нещо повече – тази комуникация трябва да породи доверие, тъй като то е ключово за успеха на лечението.

Ролята на системата във връзката лекар - пациент

В подкрепа на медиците в тази сложна задача следва да функционира цялата система, осигурявайки им благоприятни условия за работа – достатъчно персонал, допустимо работно време, организация, минимизираща времето за изчакване на пациентите и близките им, и позволяваща навременното им и адекватно информиране.

Сред условията е също осигуряването на възможност медиците да получават както професионална, така и психологическа супервизия, и периодично да минават обучения за комуникация с пациентите. Препоръчва се също да има изграден механизъм за реакция при агресивни пациенти или придружители, за да бъде гарантирана безопасността на медиците при всякакви обстоятелства.

За повечето български лечебни заведения осигуряването на подобни благоприятни условия е предизвикателство. Нещо повече, ниското обществено доверие в здравеопазването затруднява допълнително всеки отделен медик в комуникацията му с неговите пациенти.

Организационните дефицити водят до претоварване и прегаряне на работещите от една страна, и до повишена тревожност и стрес у търсещите медицинска помощ – от друга. Това важи в особено висока степен в спешните звена, където решенията най-често се вземат едностранно от медицинския екип под натиска на висока лична отговорност и недостигащи персонал, време и консумативи.

Отвъд това, което виждаме

Факт е, че сходни проблеми се наблюдават в множество здравни системи по целия свят, ефективността на мерките за преодоляването им обаче е различна. Оттам произтича и очакването, че взимащите решения в здравеопазването ще погледнат отвъд политическите измерения на този публичен конфликт.

Наложително е най-после да започнат да се търсят решения отвъд политическото противопоставяне на въпросите за стесняващия се достъп до неотложна помощ на много места в страната, дори в София, десетилетните проблеми с обслужването на спешни случаи при деца, кадровия дефицит, добиващ апокалиптични измерения в спешната медицина и в педиатрията, и не на последно място – правото на пациентите, въпреки системните проблеми, да получат навременна и качествена медицинска помощ.

Ако това не се случи, след казуса „Емин“ ще останат единствено публичния сеир и политическите клюки.

А това вече се е случвало твърде много пъти.

* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.

**Надежда Цекулова участва в основаването и в първото ръководство на "Да, България". Напуска партията през 2018 г.