Тя е дъщеря на световноизвестния философ, литературовед, структуралист, историк и културолог Цветан Тодоров, роден в България, но работил през целия си живот във Франция. Майка ѝ е канадско-френската преводачка и писателка Нанси Хюстън.
Леа Тодоров е автор на документалните филми „Спасяване на човечеството през работно време“ (2012) и „Руска утопия“ (2015), снимала е в Грузия и в Косово. Участва като актриса в биографичната драма „Спомен за болката“ (2017) - адаптация по едноименния роман на Маргьорит Дюрас.
Последният режисьорски проект на Леа Тодоров, на който тя е и сценарист, е и първият ѝ игрален филм. „Новата жена“ (La nouvelle femme, 2023) е биографична драма, посветена на живота на създателката на алтернативния образователен метод „Монтесори“ - Мария Монтесори.
Лентата беше показана на литературно-филмовия фестивал Cinelibri и все още може да бъде видяна до края на тазгодишното издание.
Самата Тодоров е сред членовете на международното жури.
Част от международно жури на деветото издание на Cinelibri. На снимката (отляво надясно): директорката и селекционер Жаклин Вагенщайн, испанската филмова звезда Карла Нието, френската режисьорка Леа Тодоров и българският актьор Иван Бърнев.
Страхът да не срещнеш „далечния си зъл двойник“
Леа Тодоров е в София не само заради филмовия фестивал.
Във Френския институт тя показва емоционален документален филм с архивни кадри, посветен на баща ѝ и неговата връзка с родната му страна. Лентата е озаглавена „Цветан Тодоров – България в мен“ (заглавието първо е преведено „Цветан Тодоров, България и аз“, но според режисьорката това не е точен превод - б.а.).
Идеята за филма се заражда през 2014 г. - три години преди смъртта на Тодоров на 77-годишна възраст. Тогава той моли дъщеря си да заснеме последното му пътуване в България, с което Тодоров да се сбогува с родината. В пътуването ги придружава и братът на Леа.
„Пътуваме заедно през една непозната страна. Този, който е напуснал комунистическа България преди 51 години и който толкова трудно се връща, сякаш се страхува да не срещне там далечния си зъл двойник. Двойника, в когото би се превърнал, ако беше останал в тази тоталитарна държава“, казва Леа Тодоров за лентата, цитирайки думи на баща си за неговия страх.
Преди 2 години режисьорката превръща заснетите кадри във филм за международен фестивал за Източна Европа и по-специално за България. В лентата Тодоров е преплела семейния архив, снимки на баща ѝ от неговото детство и младежки години, прекарани в България, вестници, които е съхранявал, бележките, които си е водил, и писмата, които е адресирал до родителите си. Заснети са и интервюта за неговото дело, направени след смъртта му.
„Целият пърформанс се осланя на връзката му с България и начина, по който му е повлияла тя. Това е страната, в която той е роден, но и мястото, което е решил да напусне. Старая се да изследвам всъщност еволюцията на тази връзка“, казва Тодоров пред БНР.
Тя споделя, че винаги я питат какво е било отношението на баща ѝ към България, и много се радва, че филмът дава отговор на този въпрос. Още преди няколко години, когато е бил тук, Тодоров е бил щастлив да види млади хора, които никога са се сблъсквали с комунизма и са решени да преосмислят и променят страната си. Но след толкова години той се е чувствал неудобно в България, добавя дъщеря му.
Цветан Тодоров говори за себе си като за емигрант, самоопределя се като европеец, а състоянието си между България и Франция - като транскултурация (овладяване на нов код, без да се губи старият) – чужденец „вкъщи“ (в София), у дома „в чужбина“ (в Париж).
Той е роден в София през 1939 г., но през 1963 г. - две години, след като завършва „Български език и литература“ в Софийския държавен университет - емигрира като стипендиант във френската столица Париж.
През 1970 г. той защитава докторска дисертация на тема „Теория на литературния анализ“ под ръководството на големия френски есеист, литературен критик и семиотик и Ролан Барт. От 1987 г. Тодоров ръководи Центъра за изследване на изкуствата и езиците към Френския национален център за научни изследвания.
Автор е на над 30 книги и десетки научни статии. Сред най-значимите му творби са „Поетика на прозата“, „Памет за злото, изкушение за доброто“, „Живот с другите“ и „Завладяването на Америка. Въпросът за Другия“, „Страхът от варварите“, „Тоталитарният опит“, „Непокорни“.
Леа Тодоров
„Любовта ражда познание“
През 2018 г. Леа Тодоров идва в България, за да представи документалния филм „Революция в училище“, на който е съсценарист. Лентата е посветена на алтернативните модели на образованието между двете световни войни. По това време се ражда и идеята за първия пълнометражен филм на режисьорката.
„Работих по него няколко години, снимах го няколко месеца, монтирах го още около 6 месеца. Показах го за първи път през октомври, затова имах усещането, че всъщност нищо не съм направила. Така че възможността да го споделя с вас ми дава усещането, че му давам живот“. С тези думи Леа Тодоров се обърна към публиката на първата прожекция на филма ѝ „Мария Монтесори. Новата жена“.
Според нея е важно да се разказват истории за велики женски героини. Затова Тодоров решава да заснеме филм за това как в края на XIX и началото на XX век една смела италианка, по-късно станала първата дипломирана лекарка в страната си, разработва революционен хуманен метод за обучение на деца с физически и умствени дефицити. Той се прилага и до днес, не само при деца с увреждания.
Идеята на метода е, че всяко дете е индивидуално и към него трябва да се подхожда по този начин - с практически и сензорни умения, език и математика. Сформират се групи с деца на различна възраст, за да могат по-малките да се учат от по-големите, докато учителят съблюдава процеса, но не се намесва активно.
За да може да практикува и наложи този метод, Монтесори трябва да направи „избор, който не е лесен, дори ужасен“, казва Тодоров - да се откаже за 10 години от сина си, който е поверен на грижите на други хора.
По-късно Монтесори отново се грижи за него, двамата практикуват метода и той продължава нейното дело след смъртта ѝ през 1952 г. Монтесори е номинирана за Нобелова награда за мир, а през 1988 г. с решение на ЮНЕСКО името ѝ е включено в списъка на четиримата учители, които определят пътя на педагогическото мислене на ХХ век.
За ролята на Монтесори във филма Тодоров избира специално известната италианска актриса Жасмин Тринка, участвала във филми като „Супергерои“, „Историята на жена ми“, „Богинята на съдбата“, „Никой не се спасява сам“.
„След репетициите [Жасмин] изчезваше някъде. После разбрахме, че всъщност е ходила да плаче, но винаги се връщаше с огромна усмивка... Бих казала, че беше посетена от духа на Мария Монтесори“, разказва режисьорката.
Според нея именно децата със специални нужди са в центъра на филма - „рядко ги забелязваме, но когато го направим – извъртаме поглед“.
„С филма обаче имахме възможност да обърнем внимание на това как гледаме на тези деца и мисля, че точно това ще бъде движеща сила за зрителите - да погледнат навътре в себе си и да променят перспективата си по отношение на децата“, добави тя.
Тодоров казва още, че филмът поставя на фокус темата за любовта чрез ученето и ученето чрез любов. Наблюдава това и в отношенията със своята дъщеря – сякаш начинът, по който я обича, е през това да я учи на знания и умения. Тук режисьорката прави и връзката с наследството на баща си, от когото е научила, че именно в любовта може да се роди познанието за света. Че „любовта ражда познание“.
Определяйки баща си като човек, предал на света уроците на толерантността и хуманизма, Тодоров осъзнава, че това е ключът на отношенията, които има с него. Баща ѝ едновременно я е обичал и възпитавал.
„Това ми даде много любов и в същото време много сила години по-късно да бъда човек, който има способността и инструментите да мисли света“, казва още режисьорката.
Вижте също "Глас на неизразимото". Юн Фосе, за когото премълчаното е по-важно от думите