Българската "конституционна идентичност". Що за иновация ни сервира Конституционният съд?

Решение 13 от 26 юли 2024 г. на Конституционния съд (КС) беше очаквано над половин година и с публикуването си предизвика безпрецедентна за подобен акт експлозия от реакции.

Първото нещо, което прави впечатление, е гигантският му обем - към 200 страници. Може съвсем спокойно да е под 50, а в съществената си част да се събере в около 20. Но тази напоителна бъбривост не е най-важното.

В пакета с конституционни промени, по-голямата част от които Решение 13 отмени, приоритет имаше съдебната реформа и конкретно свиването на правомощията на главния прокурор до разумни нива.

Институцията на главния прокурор в Конституцията е объркана по конюнктурни причини през 1991 г. Тогава главният обвинител е изваден от взаимодействието на властите с идеята да бъде независим. Целта е да бъде успокоено едно травмирано общество, в което прокуратурата и особено главният прокурор бяха всесилен инструмент на репресията и произвола на комунистическата партия.

Но макар и да е обявен за независим, статутът му повтаря в нова ситуация старите си дефекти. Преди 1991 г. главният прокурор е бил зависим от БКП. След 1991 г., вече независим, той придобива нещо като конституционно-диктаториален мандат и започва така да се възприема публично.

В една конституционна държава няма независима власт, всяка власт взаимодейства и се ограничава от други власти. Ако една власт е обявена за независима, тя се превръща в точно обратното на това, което е обявено - в източник на произвол.

Точно това стана с българския главен прокурор. Статутът му беше изграден така, че той разполага с неограничен резервоар за сделки с другите власти и техните временни мнозинства. Това беше ясно и разбираемо описано от бившия български съдия в Страсбург Йонко Грозев пред БНТ.

Последните поправки на конституцията, които бяха приети от предишното Народно събрание, коригираха частично и балансирано порока, заложен през 1991 г. Ето какво беше прието:

• прокуратурата умерено се децентрализира и главният прокурор вече не може да се намесва в работата на други прокурори;
• изборът му се извършва от новосъздаден Прокурорски съвет, в който е завишена квотата на Народното събрание (това е по-сериозната структурна промяна);
• мандатът му се намалява от 7 на 5 години.

Има и други моменти, но тези три дават компактна нова организация на обвинителната функция. Реформа в този дух е обсъждана от десетилетия, не представлява нещо ново и най-вече предлага един по-консервативен вариант.

Но какво постанови съдът с Решение 13?

КС отмени точно тези промени и допълнения с аргумента, че те би трябвало да се гласуват от Велико народно събрание (ВНС). В повечето си аргументи КС твърди, че обикновеното Народно събрание е изобщо неправоспособно да се заема с подобни въпроси.

Позоваването на ВНС прави възможно Решение 13 да се сведе до няколко страници, защото такова заключение е само по себе си изчерпателно. Но вероятно високият публичен интерес и чувствителност по въпроса с прокуратурата и главния прокурор е накарало конституционните съдии да се спрат по-подробно на институцията Велико народно събрание (ВНС), с която е свързана цялата аргументация.

Още през 2003 г., когато беше публикувано Решение 3 на КС, не само юристи, a всеки мислещ човек със здрав разум беше озадачен. Тази патологична конструкция блокира нормалния конституционен процес, на практика завинаги. След 2003 г. в него няма динамика, има само невинни промени. България е лишена от действителна конституционна история и естествената за светската държава конституционна еволюция.

Необходимостта от Велико народно събрание е обоснована с некоректно разбиране на един термин - „форма“.

От Аристотел до днес думата „форма“ има смисъл само в бинарната опозиция „форма - съдържание“ и извън нея е безсмислена. Не може в текст, в частност конституционен, всичко да е „форма“. Тогава за думата „съдържание“ остава или празно място в самия текст, защото той засяга само формата, или „съдържание“ е самото прилагане на текста в правно-политически практики (но прилагането се вписва в двойката "парадигма - синтагма", "синхрония - диахрония", а не във "форма - съдържание").

В "Политика" Аристотел твърди нещо подобно на българския КС. Според него конституцията (Politeia-та) е именно „форма“ (eidos или morphe), а гражданите са съдържание (материя). Тази архаична концепция визира единственото идеално устройство на държавата. Зад това устройство по необходимост стоят провиденциални сили. То е зададено извън времето, няма история, замръзнало е в свят на идеални образи, а днес е автентична утопия.

По този въпрос може да се разсъждава дълго, но това не е от значение тук. Важното е, че българският КС се доближава до подобни схващания, които нямат място в светската държава. И изобщо работа ли е на един КС да развива своя уникална теория по въпроса що е то „форма на държавно управление“? И разбира ли КС какво точно направи? Не, ако се съди по интервюто пред бТВ на един от членовете му - Филип Димитров.

Въпросът за „формата“ в конституционната теория е предпоставен. „Форма“ може да е монархията, може да е републиката - президентска или парламентарна, или други типове на държавност въобще. Тогава „съдържание (материя)“ е всичко, което се разписва в конституционния текст в рамката, зададена от тази „форма“. Това вече е конституционна материя. Ако имаш „формата“ на република, а не (абсолютна) монархия, „съдържанието (материята)“ са избори, правителства, народни събрания и т.н.

Схващайки, или усещайки, или кой знае какво, че условието за ВНС от Решение 3 от 2003 г. е меко казано неубедително, КС предприема нова стъпка. Аз от 20 години очаквам, ако се занимават изобщо с конструкцията ВНС, постепенно да я неутрализират, щом не смеят да я отменят изобщо. Сега напротив, те я замразяват в максимална степен и дори ѝ набавят още основания за валидност.

Какви са тези основания за валидност?

Ето тук КС си позволява, както прави неведнъж, а в драстична крайност го извършва в своето решение 3 през 2003 г., да напуска полето на конституционната юрисдикция и да лансира нова теория, която дефинира и фундамента за ВНС. Този нов фундамент е „конституционната идентичност“, в случая несръчно преписана от маса изследвания по философия на правото, документи на ЕС и решения на някои конституционни съдилища в Европа.

„Идентичност“ няма пряко присъствие в конституционната теория, a се отнася до извън- или предконституционни параметри на феномена на модерната конституция. С „идентичност“ не е редно да се аргументира каквото и да е, камо ли промяна в статута на прокуратурата. Но в Решение 13 тя играе съществена роля на две места.

КС обявява за противоконституционен текста в член 23, в който пишеше, че науката, образованието и културата са национални ценности. Допълнението е отменено с аргумента, че ценност може да е само „националната“ култура (за наука и образование би било любопитно), а не култура изобщо.

Това ограничение до „националното“ се основава на „национална идентичност“. Тук от коментар няма нужда, отмяната е в духа на „Националната доктрина“ от 1990-те или националистическия Меморандум на Сръбската Академия на науките от 1986 г.

В аргументите за ВНС същата дума „идентичност“ описва най-дълбоката му основа. Необходимостта му произтича от (извънконституционния) факт на българската „конституционна идентичност“. Вече беше отбелязано, че КС всъщност дописва Конституцията. Това направи Даниел Смилов в „Дойче веле“, два дни след като излезе Решение 13.

Така се оформя следната конституционна йерархия. Има живи политически взаимодействия и процеси. За тях Конституцията дава рамка. Тази рамка може да се изменя в институционалната част само от ВНС. Самото ВНС има дълбока основа в „конституционната идентичност“. На свой ред „конституционната идентичност“ е пряко свързана с национална идентичност. И накрая, „националната идентичност“ е съществената предпоставка на националната държава, в случая България.

Това е разнообразна и дискусионна хуманитарна материя, по която КС не трябва се произнася изобщо. Дори Дневниците на Учредителното събрание от 1879 г. показват по-прагматична и фокусирана аргументация.

Идентичност е широк хуманитарен термин, който е в усилено обръщение през последните 50-70 години. За сведение на КС увлеченията по концепции за идентичност са на изчерпване. Ако думата се преведе на български, тя означава „тъждество“. Местното замайване по „идентичност“ е отчасти резултат и на необясним за просветения хуманитарен учен чар на латинския корен.

В нововъзникващата конституционна теория, която обвързва ВНС с „конституционната идентичност“ има една логико-семантична особеност. Ако се питаме какво е „конституционната идентичност“, директният опростен отговор се свежда до ВНС. Ако се питаме, както прави КС, какво по смисъла си е ВНС, отговорът се свежда до „конституционната идентичност“. Според тази кръгова структура въпроси от компетенцията на ВНС са конституционната идентичност, а конституционната идентичност са компетенциите на ВНС.

В хуманитарното знание, за разлика от науката (която се изгражда от аксиоми), а и от правото (което има аксиоми в рамката на доктрина), кръговата структура е допустима. Но, ако съкратя тази тема до нужния тук минимум, тя означава свободно полагане на кръгово движение. При него две понятия не следват едно от друго в линеен ред, а всяко предполага и води до другото с еднаква сила.

С други думи - КС полага свободно и произволно кръговата зависимост, в която ВНС и „конституционната идентичност“ взаимно с предполагат и поддържат. Затова кръгът е порочен и нищо съществено не казва, освен че този КС така е решил. Аналогично на кръга, КС е решил да реши така, точка. Такива аргументации нямат много общо с прегледа за конституционност.

* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.