Халюцинации и никакъв сън. Джасмин Парис - първата жена, завършила маратона, който "никой не завършва"

Това е един от най-странните, но и най-трудни ултрамаратони в света. За да ви допуснат да участвате, трябва да кандидатствате с нещо средно между мотивационно писмо и есе. Ако ви приемат, получавате съболезнователно писмо от организатора.

А след това трябва да се опитате да избягате 160 км за по-малко от 60 часа, минавайки денивелация от 16 500 метра - или изкачване почти два пъти колкото височината на Еверест.

За всичките 35 години от 1989 г. досега, откакто състезанието се провежда в този формат, над 1000 души са се опитвали да го завършват. Но само 20 от тях са успявали.

В края на миналата седмица това за първи направи и жена - британката Джасмин Парис. Тя е една от само петимата бегачи, които завършиха тазгодишното издание на маратона "Баркли" в щата Тенеси в САЩ.

"Бях толкова близо до това да припадна. Чувствах, че или ще стигна до финала, или ще рухна точно преди него", каза Парис след края на надпреварата пред в. Гардиън.

На кадрите от завършването ѝ се вижда как тя се движи с последни сили, достига боядисания в жълто финал, а след като го докосва, буквално се свлича на земята. Отнема ѝ повече от 5 минути, докато възвърне нормалното си дишане.

Всъщност това е третият ѝ опит да измине ултрамаратона, известен сред бегачите по света като "състезанието, което никой не завършва". По думите ѝ този път през цялото време е усещала, че наистина може да го направи - докато в самия край не осъзнава, че ѝ остават още само 8 минути до лимита от 60 часа. Тогава в главата ѝ се прокрадва мисълта, че може и да не успее.

"Оставаше ми около километър, но нагоре по хълм. Толкова отчаяно исках да спра. Но умът ми ми казваше: "Ако не успееш сега, ще ти се наложи да го правиш пак отначало", казва Парис.

В крайна сметка тя завърши с време 59 часа 58 минути и 21 секунди - само 99 секунди преди времевия лимит. По думите ѝ състезанието е толкова трудно не заради дължината си, а заради терена - всяка година трасето е различно, но никога не следва реално съществуващи пътеки, а вместо това неизменно включва отвесни изкачвания и преминаване през храсти и дървета.

Основен организатор на състезанието е Гари Кентрел, а идеята му за надпреварата всъщност е вдъхновена от бягството от затвора на Джеймс Ърл Рей - убиеца на Мартин Лутър Кинг-младши. През 1977 г. Рей бяга от килията си в затвора, който се намира в същия район като днешното състезание, и изминава около 19 км (12 мили) в продължение на над 50 часа, докато се опитва да се крие от полицията в гористата местност.

"Мога да измина поне 100 мили (160 км)" за същото време, казва си тогава Кентрел и няколко години по-късно състезанието с тази идея е факт.

Всяка година ексцентричният организатор допуска само 40 участници. По време на надпреварата те обикновено не спят, разказва Джасмин Парис. За всичките близо 60 часа бягане тя самата си позволява единствено кратка дрямка за около 3 минути. Крайното изтощение и липсата на сън логично водят и до халюцинации.

"Виждах доста хора, облечени в черни палта. Катереха се по същите изкачвания като мен", споделя тя.

"Имаше и дървета, които ми изглеждаха или като пуми, или като големи кучета, или като легнали прасета", добавя тя.

Пред Ройтерс в понеделник Парис разказа, че все още има кал под ноктите, която не може измие след състезанието. Краката ѝ са силно подути, получила е и възпаление на единия от тях.

Британката всъщност не е професионална спортистка - тя бяга за удоволствие, редовно участва в състезания и поставя рекорди, но към момента дори няма собствени спонсори. Тя е ветеринарна лекарка и работи като научна изследователка в Университета в Единбург.

"Обичам да тичам в планината и намирам за вълнуващо да предизвиквам себе си и да откривам границите на това, на което съм способна", споделя тя пред Ройтерс.

По думите ѝ след успеха на маратона "Баркли" е получила стотици окуражаващи съобщения - особено от жени като нея, които не са професионални спортистки.

"[Писаха ми] много млади момичета за това как са се вдъхновили да продължават да играят футбол с момчетата или подобни истории", казва Парис.

"Много съм щастлива, че помогнах да докажем, че жените могат да правят такива неща и се надявам, че това ще вдъхнови повече от тях да се изправят срещу предизвикателствата си, каквито и да са те".