"Три дена кървиш", но психическата травма остава. Защо изнасилването на мъже е табу в България

Какво означава „изнасилване“? Отговорът изглежда лесен, но страните от Европейския съюз не могат да се обединят около обща дефиниция. В центъра на споровете е въпросът дали липсата на съгласие е достатъчна, за да се говори за изнасилване.

Има обаче и друг проблем, за който рядко се говори. Дебатите за изнасилването обикновено се водят в контекста на насилието срещу жени. Но в ЕС има само три държави, според чието законодателство могат да бъдат изнасилвани само жените, ала не и мъжете. Това са България, Кипър и Словакия.

Според българския Наказателен кодекс за изнасилването е съвкупление с жена, която е лишена от възможност за самоотбрана и не е съгласна, принудена е със сила или заплахи или е в безпомощно състояние.

„Съвкупление“ ще рече пенетрация на пениса във вагината. Тоест при тази дефиниция се изключват други варианти на насилствено проникване. Не се допуска и че жена би могла да изнасили мъж.

Животът на един изнасилен мъж в България

Нека го наречем Иван. Името е измислено, но историята му е истинска. Днес той е на средна възраст и е мениджър в международна компания. И почти никой няма представа какво е преживял.

В началото на 90-те Иван е ученик в елитна столична гимназия. Тогава се случва нещо, което белязва целия му живот. Иван отива на купон, където се озовава сам сред група непознати мъже. Те го изнасилват многократно и го държат заключен повече от денонощие. Мисли, че ще го убият, но накрая успява да си тръгне.

Това групово изнасилване е първият сексуален опит на Иван.

Заради травмата част от спомените му се губят. Не е сигурен колко точно са били мъжете и помни лицето само на един от тях. Струва му се, че е бил по-голям, но като реконструираме събитията, стигаме до извода, че трябва да е бил на 15-16 години.

Прибира се у дома и влиза в банята. Разказва ми, че тогава лично е преживял „филмовото клише с безкрайния душ“ след изнасилване.

Питам го за физическите травми. „Три дена кървиш и ти минава“, отговаря, но добавя, че сериозните травми са не тези, а психическите.

Размерът на последствията

Повече от 15 години Иван не намира сили да разкаже на никого за изнасилването. Опитва се да компенсира травмата с учене и става още по-добър и дисциплиниран ученик. Той е от тийнейджърите, които според учителите „не създават проблеми“.

Ала ученето не може да го спаси от спомените, срама, чувството за вина и самоомразата. Иван изпада в депресия. Тръгва по психолози, но те не могат да му помогнат, защото той не може да им каже какъв е проблемът.

Иван решава да се самоубие. Проучва различни методи как да сложи край на живота си. Иска да умре „красиво“, така че външният му вид да не уплаши допълнително родителите му, когато го намерят. Избира си един метод и… това някак го успокоява. Знаейки, че е взел решение, той неусетно започва да отлага момента на изпълнението му.

Вече в зряла възраст Иван събира сили да разкаже на близък човек за изнасилването. Среща разбиране и приемане, което му помага да започне да приема сам себе си. После споделя и с втори, и с трети. Така намира все повече подкрепа.

Но суицидната депресия е винаги на една ръка разстояние. В някои периоди го обзема, в други Иван е почти щастлив, а тя се е спотаила дълбоко, но никога не си отива напълно.

Иван все така не ходи на психолог. Шегува се, че случай като неговия ще е „таралеж в гащите“ за терапевта, който ще се чуди как след всичко преживяно „аз съм още жив и що-годе функциониращ“.

Табу, стигма, предразсъдъци и оскъдна статистика

Иван съвсем не е единственият изнасилен мъж, който не е докладвал официално за преживяното. Заради срама и стигмата и много жени не съобщават, че са станали обект на сексуално насилие, но по отношение на мъжете съществува и табу върху темата. Особено в страни като България, в които изнасилените мъже по закон не съществуват.

Че мъж не може да бъде изнасилен, е само един от многото предразсъдъци спрямо сексуалното насилие над мъже.

Един от най-разпространените предразсъдъци е, че ако извършителите са мъже, те са хомосексуални. Това не е вярно, защото сексуалното насилие често е демонстрация на власт, а не въпросна сексуална ориентация. То масово се случва по време на война, в затвори, институции за деца, религиозни училища и т.н.

Друг предразсъдък е, че ако някой е преживял сексуално насилие от страна на мъж или мъже, трябва да е хомосексуален. По такъв начин се предпоставя, че жертвата „си го търси“.

Трети предразсъдък е, че само мъжете извършват сексуално насилие, а жените – не. Макар и по-рядко, срещат се и сексуални насилнички – както по отношение на мъже, така и спрямо други жени.

По данни на Евростат от 2016 г. делът мъжете сред всички докладвали сексуално насилие в полицията в 16 европейски държави варира от 4,4% в Гърция до 23,4% в Ирландия.

Това не означава непременно, че в Гърция мъжете са в по-малка степен изложени на сексуално насилие, а по-скоро е знак, че в Ирландия темата не е табу, или поне не в такава степен.

Предразсъдъци, правосъдие и общество

Не само законовата регламентация на сексуалното насилие над мъже играе роля върху съдебните решения, а и предразсъдъците. Ето един пример.

През 2008 г. софийски абитуриент убива свой съученик. Един от аргументите, които изтъква в своя защита, е, че убитият го е подлагал на сексуален тормоз.

Съдът възлага на д-р Илия Врабчев да изготви сексологична експертиза, като да установи не дали извършителят на убийството е преживял сексуално насилие, а… дали е с хомосексуални наклонности.

Заключението на д-р Врабчев е, че момчето е хетеросексуално. Той смята, че този факт не означава, че не е преживяло хомосексуално насилие. Но съдът не го пита за това, а отхвърля показанията за насилието на основание на експертизата, че обвиняемият не е хомосексуален. И осъжда абитуриента на доживотен затвор. По-късно присъдата е намалена на 20 години.

Проблемът не е в това дали младежът действително е преживял сексуално насилие и дали този факт трябва да има отношение към присъдата му, а в предразсъдъците на съда. Но когато една тема е табу в обществото, трудно можем да очакваме адекватно правосъдие.

Може би това, че навремето Иван не се е оплакал за преживяното изнасилване, всъщност го е спасило. Хроничната суицидна депресия, която някак е успял да „опитоми“, може да е за предпочитане пред публичното отричане, неразбирането и подигравките. Поне докато не се разчупи табуто.

* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.