Насилие срещу паметта. Защо е важно да има хронология на атаките срещу историци

През последните години на различни места по света историците бяха подложени на атаки. В Русия се стигна до ликвидирането на получилата Нобелова награда за мир неправителствена организация „Мемориал“. Налице бе масирана злоупотреба с историята от страна на Владимир Путин и при оправдаване на неговата агресия в Украйна.

В Китай се водеше кампания вдъхновена лично от генералният секретар на Китайската комунистическа партия и председател на държавата Си Дзинпин и насочена срещу това, което той нарича „исторически нихилизъм“ и „етническо разцепление“. Във Франция се стигна до убийството на учителя по история Самуел Пати, дело на ислямски екстремисти.

Немалко примери имаме и за редица други произволни задържания, сред които се откриват имена и на немалко историци. Такива арести на историци се случиха в Китай по време на репресии през 2017 г. срещу „двуличните“ уйгурски интелектуалци, обвинени в сепаратизъм, екстремизъм или тероризъм. Не липсваха арести на историци и в Беларус, особено след фалшифицираните избори през 2020 г. В Турция през 2016 г. на преследване бяха подложени подписалите петиция за спиране на антикюрдското насилие в страната.

Проектът „Атаките срещу историците“

Ето защо, използвайки рамката на човешките права, международен изследователски проект ръководен от изтъкнатия холандски историк Антун де Бейц от Университета в Грьонинген ще се опита да опише и анализира в енциклопедично издание атаките срещу историята и историците като най-насилствената форма на политика свързана с паметта и историята. Окончателният продукт се очаква да се появи през 2027 г. в престижното академично издателство „Палгрейв“. Проектът ще се ограничи за времето след края на Втората световна война, като особено ударение ще бъде поставено върху периода след 2000 г.

Предстои да се разгледат най-различни форми на атака. Сред тях са атаки срещу историците като индивиди; атаки срещу общността на историците; атаки срещу самата дейност на историците.

Кое е атака над историците?

При предварителното уточняване на понятията Антун де Бейц установява какво историците имат право да правят и какви са техните човешки права при осъществяване на професията им. Те могат да бъдат открити в Общата декларация за правата на човека от 1948 г. Особено в чл. 19 от Декларацията ясно е казано, че всеки, включително и историците, има свободата на мнение и на изразяване.

Тези две свободи включват правото да се развиват и поддържат мисли относно миналото, правото да се търси историческата истина чрез проучване, размяна на мнение и дебат, както и правото да се изразява критично мнение свързано с миналото.

За атаки срещу историята ще бъдат смятани заплахи или употреби на сила от страна на държавата или недържавни органи срещу историци и тяхната дейност с намерение те да бъдат накарани да замълчат.

В този смисъл тук се включват атаки над историците като индивиди (политически убийства, заплахи от политически лидери, произволен арест и задържане, ограничение на движението, несправедливо уволнение, злонамерено преследване, онлайн тормоз), както и атаки над историците като колектив и тяхната дейност (възпрепятстване на срещи и конференции, спиране на списания, възпрепятстване на онлайн платформи, пречки и проблеми създавани на исторически департаменти, възпрепятстване на сдружения, наблюдения и проследяване над групи историци).

Какво се разбира под историци?

В споменатия проект главно се имат предвид професионалните историци. И все пак, предвидливо терминът „историци“ се използва и в един по-широк смисъл. Причина за това е обстоятелството, че най-често извършителите на атаките се опитват да елиминират всички форми на история, които са нежелани за тях.

Бих добавил още, че поради механизмите на функциониране на академичната наука и правилата за израстване в тази среда, съществуват достатъчно разработени механизми за генериране на насилствен консенсус по определени теми от миналото сред професионалните историци в една отделна страна. Появилите се в България напоследък т. нар. „общи становища“ са доста красноречиви в това отношение.

Следователно, „историци“ в случая на споменатия проект са всички, които участват в събиране, създаване или предаване на история, професионална или не. Неслучайно всеки, който защитава нежелани мнения за миналото, може да попадне в обсега на нападателите.

Бих казал добра формулировка, която ще даде възможност в нашия случай да бъдат разгледани и скандала „Батак“ от 2007 г. и нападките над Мартина Балева, както и тормоза през 2020 г. в Република Северна Македония над юриста Денко Малески както от страна на медиите свързани с тогавашното опозиционно ВМРО-ДПМНЕ, така и лично от тогавашния опозиционен лидер и днес премиер на страната Християн Мицкоски. Подобни атаки заради мнения за миналото имаше в югозападната ни съседка и срещу философката Катерина Колозова и историка Драган Зайковски.

Как се гледа на държавни и недържавни атаки?

Проектът справедливо смята да отчете и как е възможно деликатно държавни органи също да насърчават или одобряват атаки извършвани от други лица и насочени срещу историци. Те най-често умишлено не реагират на тях по подходящ начин. Типичен пример е практическата забрана от високо място да се проведе разговора планиран за 3 април в Софийския университет и посветен на 80 годишнината от отбелязването на „спасението на българските евреи“ през 2023 г. Причина за това, разбира се, бе обстоятелството, че участниците категорично бяха заявили намерението си да не премълчават и съучастието на българската държава, местни власти, войска и полиция в депортирането на 11 343 евреи от Вардарска Македония, Беломорието и Пирот и предаването им на нацистите.

Случилото се твърде добре отразява съобразителността и чувствителността на холандския историк към подобни инциденти по целия свят. Тук определено държавата и службите могат спокойно да ползват крайни националисти и малодушни ректори за целите си.

Кога историкът е историк?

По правило проектът не възнамерява да включва историци, които са в качеството си на други роли – политици, журналисти, граждански активисти и т.н. И все пак, както изтъква в предварителните си намерения Антун де Бейц, трябва да се отчете как и самите историци може да са възприели някои от другите им роли след прозрения, придобити в резултат от изучаването на историята.

Освен това атаките срещу историци, изпълняващи други роли, все още могат да имат косвен ефект и да са пагубни за тяхната професионална работа. Споменатата формулировка включва и осуетяването на 16 май 2022 г. от група на ВМРО предвождана от Ангел Джамбазки на планирана среща-разговор във Военния клуб в столицата с бившия македонски премиер и член на Клуба за българо-македонско приятелство Любчо Георгиевски.

Най-известните конкретни случаи

Очевидно, че обект на бъдещия наръчник могат да станат едни от най-известните случаи на преследване на историци. В миналото на СССР има обилие от подобни класически примери, сред които се откроява разправата на комунистическите власти между 1956 и 1959 г. с водещото историческо списание „Въпроси на историята“ (Вопросы истории).

Няма как да бъде подминат и случая с турския журналист, арменецът Хрант Динк. Многократно заплашван, накрая той бе убит на 19 януари 2007 г. от 17-годишен турски националист, заради многократно заявения си призив да се признае арменския геноцид от 1915 г. През 2010 г. Европейския съд по правата на човека категорично реши, че турската държава, със своята полиция и жандармерия, е нарушила правото на живот на Хрант Динк, като не е предотвратила убийството въпреки предупрежденията и конкретните данни, с които е разполагала.

През 2015 г. руският министър на културата Владимир Медински, председател на финансираното от държавата Руско общество за военна история, заплаши служители на Държавния архив на Русия. Причината са публикуваните от тях документи, с които развенчават като фалшификация мита за загиналите 28 панфиловци по време на Втората световна война при защитата на Москва. Тогава Медински застъпва възгледа, че „Руският държавен архив не трябва да дава собствена оценка на архивните документи“, която да е различна от официалната позиция на държавата.

Какви български епизоди могат да влязат в глобалната енциклопедия?

Ако говорим комунистическия период, то безспорно в бъдещия наръчник не могат да не се споменат унищожените книги на историка Николай Генчев от края на 60-те и началото на 70-те години. Няма как да се мине и без практически смълчаването на историци като Вера Мутафчиева за сметка на обвързаните с т. нар. „Възродителен процес“.

Невъзможно е да не се проследят различните кампании срещу български историци за запазване в учебниците по история на термина „турско робство“, белязали особено времето на 90-те години на миналия век. След това неизбежно трябва да се премине към атаката срещу проекта „Батак“ през 2007 г., в която участваха и държавни институции. Не могат да бъдат подминати и критични бележки отправени от президента Георги Първанов към „новите интерпретации“ на „Българското Възраждане“.

Няма как да се пропусне и свалянето лично от ректора на Софийския университет Иван Илчев на сборника от два тома с оригинални архивни документи на Румен Аврамов и Надя Данова посветени на депортация на евреите от март 1943 г. от т. нар. „нови земи“. Тук неминуемо ще попаднат и опитите напоследък да се изкара фалшификат споразумението „Белев-Данекер“ от февруари 1943 г.

Силен кандидат за включване в наръчника на издателство „Палгрейв“ може да бъде и неотдавнашната реч на сегашния президент Румен Радев срещу онези, които той нарече „нихилисти и безродници“.

Въобще в последните атаки над историците и осъществяването на политика на памет и история прави впечатление включването дори на ръководствата на БАН и Софийския университет, както и на отделни представители на българската страна от Смесената комисия с Република Северна Македония.

*Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.