"Сигурна зона". Как България посреща децата бежанци

Салех* е на 10 години. Свикнали сме да гледаме на децата на тази възраст като на тепърва излизащи от най-ранния етап на детството.

У нас децата на 10 все още задължително се возят в автомобил с адаптирана седалка. Салех обаче е пътувал повече от месец в най-опасните възможни условия - возил се е незаконно в претъпкан с хора товарен бус, вървял е пеша десетки километри, тичал е в гората през нощта, за да се добере от родната си Сирия, през Турция, до бежанския център в Харманли.

Сам.

Салех е най-големият син в семейството и като много други момчета е изпратен по пътя към Европа в търсене на спасение от войната в Сирия. Срещам се с него и още десетина деца, настанени в новоизградената сигурна зона за непридружени непълнолетни в районно-приемателния център на Държавната агенция за бежанците в Харманли.

Най-често непридружените деца, търсещи закрила у нас, са младежи в тийнейджърска възраст, но понякога в групите се оказват и по-малки деца.

„Имам две по-големи сестри и по-малък брат. Те все още са в Алепо с майка ми“, разказва момчето.

Историята на Салех се повтаря много пъти. Децата идват от различни населени места, някои са ходили на училище, други никога не са стъпвали в клас, защото целият им живот е преминал в някой от вътрешните бежански лагери, приютяващи цивилните от районите на активни бойни действия в Сирия.

Едни разказват за професиите на бащите си – шивач, животновъд. Други, като Салех, отдавна не са виждали баща си. Но всички имат сходна мисия – да получат бежански статут, който им дава възможност да изтеглят по законен път родителите и непълнолетните си братя и сестри.

Сигурна зона

Веднъж попаднали в системата у нас, търсещите закрила непридружени деца могат да чакат месеци, а понякога и повече от година, за да се измине целият административен път и животът им да продължи. Този период огромната част от тях прекарват в така наречените бежански центрове на Държавната агенция за бежанците.

Едва 43 от 3843 непридружени деца, потърсили закрила у нас през 2023 г., са били настанени в социални услуги за деца, обяснява Лора Войнова, програмен координатор „Закрила на детето“ в УНИЦЕФ – България.

„Системата за закрила на детето не е готова да приема деца бежанци, затова се стараем тази възможност да се ползва поне за най-малките“, обяснява Войнова.

За останалите УНИЦЕФ, заедно с Върховния комисариат за бежанците на ООН и Международната организация по миграция вече пет години управляват така наречените „сигурни зони“ в рамките на бежанските центрове – обособени сектори за децата, попаднали в страната ни сами.

Първата такава зона отваря врати в центъра в кв. „Военна рампа“ в София, след него и в „Овча купел“. Съвсем отскоро една от сградите в РПЦ – Харманли също функционира като сигурна зона. Тя е с 98 места, 10 от които за момичета.

„За първи път обособяваме специални помещения за момичета, които са с по-високо ниво на сигурност. В другите сигурни зони няма такава възможност“, разказва Лора Войнова. По думите ѝ част от децата не остават дълго в страната ни, а продължават веднага пътя си към западната част на Европейския съюз. Други прекарват тук повече от година.

„Без значение колко време ще бъдат тук тези деца, това не ни освобождава от задължението да им осигурим някакви поне основни нива на сигурност и закрила“, обяснява експертката.

„Основни нужди“

„Това, което можем да направим за децата на този етап, е да им осигурим основни нужди – подслон, хранене, облекло, санитарни принадлежности“, разказва за „Свободна Европа“ директорката на Държавната агенция за бежанците (ДАБ) Мариана Тошева.

Тя казва, че децата на възраст под 16 години системно се подават към образователната система, но само единици от тях наистина тръгват на училище.

„Повечето никога не са ходили на училище в родината си, нямат и планове да останат в България, затова изобщо не са мотивирани да ходят на училище“, обяснява Тошева.

Много по-голям е интересът за изучаване на английски, но пък възможностите за това са единствено по проекти на неправителствени организации.

„Войната в Сирия продължава вече десетилетие, някои от тези деца не могат да пишат дори на родния си език, защото от живота са видели само война“, казва и Лора Войнова. „Децата, които в момента идват в България, са изгубеното поколение на Сирия. Задачата да им се окаже качествена, а не само базова подкрепа, е изключително сложна“.

Думите ѝ потвърждава 17-годишният Махмуд, който никога не е виждал училище, такова, каквото ние си го представяме.

„От години живеем в лагер. Там бяха пригодили една палатка, в която децата ходехме известно време, за да учим. Но след едно нападение я разрушиха и повече това не се повтори“, разказва той. Желанието му е да стигне при семейството си в Норвегия и да започне работа, макар да му е трудно да си представи как на практика ще си намери работа без никога да е учил никаква професия.

Децата като статистика

Непридружените деца бежанци през годините достигат до 1/5 от търсещите закрила у нас. През последните 2-3 години броят им е надхвърлял значително този от предишни години, обяснява Мариана Тошева:

„През 2023 год. за първите четири месеца на годината сме имали над 800 регистрирани непридружени деца. Това е най-големият брой откакто изобщо съществува агенцията“, подчертава Тошева.

През 2024 година броят на потърсилите закрила непридружени непълнолетни до 5 май е 358 – повече от два пъти по-малко. Повечето от тях не планират да останат в България – някои въобще, а някои - след събиране със семействата си.

Такъв е и случаят на Махмуд от Идлиб. Той е на 17 г. и чака да приключи процедурата, с която ще може да замине при семейството си в Норвегия.

14-годишният Мохамад пък очаква семейството му да дойде у нас от бежанския лагер в Турция, в който живее в момента, и след това заедно да заминат за Германия.

Мариана Тошева обаче споделя впечатленията си, че събирането на семейството не е основна задача, когато едно семейство изпрати детето си по пътя на бежанците:

„Обикновено целта е детето да се спаси, да има шанс за по-добър живот“.

*Всички имена на интервюираните деца са променени.

* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.

"Като нормалните хора". Как непридружените деца бежанци могат да имат по-добър живот в България