Защо страданията на българските турци оставят обществото безучастно

Диана Иванова на фона на архивни кадри от депортирането на българските турци в Турция през лятото на 1989 г. Колаж.

Българското мнозинство често стои настрана от онова, което са преживели българските турци. Тези дни се навършват 40 години от насилието, извършено срещу малцинството, но това е важна тема предимно в затворени общности. Изследователите Лилия Топузова и Румен Петров виждат три обяснения на феномена.

За насилственото преименуване на турците в България, започнало точно преди 40 години, на 24 декември 1984 г., знаем вече много факти и подробности, има проучени документи и писмени източници.

Тогава за три месеца са променени имената на над 800 хиляди души.

Вижте също Черно-белите кадри, за които никой не знае. Как бяха открити първите снимки от насилието "Възродителен процес"

Това престъпление, наричано от комунистическите власти "Възродителен процес", завършва пет години по-късно с протести на хората и с експулсиране на над 320 хиляди души в Турция през лятото на 1989.

Това, което още не можем да разберем, е защо 1984 остави голяма част от България безразлична.

„Дали страданието на другите е и наше собствено? Защо ужасяващи събития на геноцид, причиняващи безброй много жертви, рядко биват усетени и запомнени като такива от широката общност?“

Въпросът е на Джефри Александър, американски социолог на културата, и очевидно се отнася не само за случаите на геноцид, а за всяко широкомащабно престъпление. Насочен е не само към нас, а към всички, които искат да разберат парадокса на колективната травма.

Поведението на българското общество през 1984 не е изключение, това „невиждане“ на страданието е феномен, който съпътства всяка социална травма и който наблюдаваме и до днес в целия свят.

Но все пак – как да си обясним нашето безразличие, нашето „невиждане“?

Причина номер едно: омаловажава се структурният проблем в националната идентичност

Румен Петров е доцент по социална работа в НБУ. Автор е на изследването „Объркани в болката. Социална травма и социална справедливост“, в което критично изследва недостатъчната ангажираност на българската хуманитаристика с темата за социалната травма и социалната справедливост . Той апелира силно за това „социалната травма“ да бъде разглеждана в по-широк исторически контекст и да не бъде обяснявана само с комунизма.

Социалната травма не може да бъде обяснявана само с комунизма
Румен Петров

„Има опасност структурният проблем – който е в начина, по който е конструирана нашата национална идентичност – да се омаловажи като прехвърлим проблема върху комунистическата репресия. Да си разчистваме сметките с комунизма, вместо да си разчистваме сметките с изконния български национализъм", казва той.

Според него икономическото и културово противопоставяне между българи и турци е гигантско и то се поддържа на всички нива. "Степента на изключване и дехуманизиране са съпоставими с тези на антисемитизма. Те са в един регистър, макар да има разлики. Случилото се в късния социализъм с турците се вписва в една традиция, която е хубаво да се познава и да се виждат нейните корени във Възраждането“, смята той.

Причина номер две: българските турци са извадени от наратива на страданието

Лилия Топузова е историк, професор по история в Университета в Торонто. Тя е съавтор на мултимедийната инсталация „Съседите“, която беше представена в българския павилион на Венецианското биенале тази година и която съдържа разкази на последните оцелели от комунистическия лагер Белене.

През 2025 в престижното издателство Cornell University Press ще излезе от печат книгата й за „българския Гулаг“ - първото цялостно изследване на лагерите за принудителен труд в България - мрежа от репресии, действала през цялата комунистическа епоха от 1945 до 1989 г.

Вижте също "Най-голямото откритие". Как българският павилион на Венецианското биенале предизвиква силен международен резонанс

Лилия Топузова отбелязва втора важна причина и липса – след промените страданията и репресиите над турците не стават веднага част от наратива за страданията по времето на комунизма.

Репресиите над турците не стават веднага част от наратива за страданията по времето на комунизма
Лилиия Топузова

„Когато през 90-те години започва говоренето за извращенията на комунизма, за насилието в лагерите Ловеч, Скравена, Белене, свидетелствата за измъчването на малцинствата просто не са част от създалия се тогава наратив", казва тя. Топузова напомня, че към времето, в което пада режимът, са минали само едва-две години от преживяното от тези малцинства, но "няма дори опит то да бъде сложено до преживяното от земеделци, анархисти, социалдемократи през 50-те и 60-те години. Още тогава тези две паралелни страдалчески съдби не са сложени заедно в наратива – така, както той се създава тогава“.

Причина номер три: историческата заблуда, сляла криминалното с политическото

Трета причина, вероятно довела до това „невиждане“ на страданието, можем да търсим в още една особеност на комунизма – че през 50-те години режимът слива в едно категориите криминален и политически престъпник, като с това постепенното криминализира политически неудобните.

„Терминологията на тайните служби (Държавна сигурност) постепенно въвежда думи като „хулиганите“, казва Топузова. „Така става възможно заради това, че носиш например различни дрехи и слушаш различна музика, да бъдеш изпратен по административен път в лагер, без съд и без присъда“.

През 50-те години режимът слива в едно категориите криминален и политически престъпник

Парадоксът в крайна сметка е, че протестите на българските турци срещу репресиите на комунизма не са видени и чути от обществото като протести срещу комунизма, като обща възможност за солидарност и борба срещу режима. „Защо ние не знаем нищо за Мохамед Карахюсеинов", пита реторично Топузова. Карахюсеинов е поет и художник, който се самозапалва в знак на несъгласие с отмяната на името му и умира на 3 май 1990 година. Тя продължава: "Защо всеки може да даде като пример Ян Палах, самозапалил се в Прага през януари 1969 година, а никой не знае за Мехмед? Защо тези разкази не съществуват в образователната система?“

Само един пример

Струва си да припомним историята на Мехмед Карахюсеинов.

На 2 февруари 1985 г., в навечерието на отмяната на името му, Мехмед се запалва, отказвайки да се преименува. Това се случва в двора на малък семеен имот край Княжево, София. Извършва го тихо, без героични пози. Получава над 50% изгаряния, но оцелява.

Случаен таксиметров шофьор откарва обгорелия и търкалящ се в снега човек в Пирогов. Докато Мехмед е в кома, името му е променено на Методи Асенов Караханов. Парадоксално отново, за това помага баща му, Хасан Карахюсеинов, който вече е сменил своето име на Асен Саверски. За да не се разчуе за трагичния му протест, Държавна сигурност охранява болничната му стая и не допуска никого до него.

Мехмед Карахюсеинов се запалва, отказвайки да се преименува

Лекарите спасяват живота му, но пораженията от изгарянията са изключително тежки и той живее само още пет години, напълно обезобразен. Мехмед Карахюсеинов умира на 3 май 1990 г.

Има дъщеря и син, синът му се ражда три месеца след смъртта му. През 1999 година издателство „Стигмати“ публикува неговата стихосбирка „Не по ноти“, а през 2015 година излиза още една негова книга – „Болката на откровението“.

Какво може да се направи днес

„Моят път е да не спирам да припомням на себе си и на хората около мен, че българската идентичност, създадена да поддържа българската държава, е изключваща, сегрегираща, и че българската култура съдържа в себе си много сериозна структурна дискриминация, със сила и размах, подобни на сегрегацията срещу чернокожите в Северна Америка“, казва Румен Петров.

За Лилия Топузова едно от решенията може да е в създаването на "пространство – понякога дигитално, понякога физическо – [но] да сме в едно място. Трябва да бъде колективно и трябва да бъде споделено". Тя дава пример с тяхната инсталация „Съседите“ – когато тя беше на ул. „Бенковски“ в София и на Биеналето във Венеция".

"Това е пространство, в което хората могат да бъдат на едно място, да са заедно, не в йерархичен модел“, казва Лилия Топузова. „Когато имаме това пространство, то дава възможност. И също е много важно да има хора от различни поколения вътре. Защото иначе си говорим едни на други. А това го правим от край време.“

Вижте също Без име и език, а накрая без дом и държава. Как преди 35 години бяха изгонени българските турци