Когато фоторепортерът Томаш Урбан изпраща молба да документира живота в центъра за задържане на непълнолетни Асод в началото на 70-те години, той почти не се надява да получи достъп.
Преди това никой не е влизал с камера зад високите стени на поправителния дом в малкото градче близо до Будапеща. А и едва ли подобни снимки биха предали образа, който комунистическото правителство на Унгария би искало да покаже пред света.
Момче пуши цигара в работилница на центъра за задържане на непълнолетни в Асод през 1974 г.
Вестникът, за който Урбан работи по това време обаче, е рупорът на местния клон на комунистическата власт в Унгария. Искането на младия фотограф за лунна снимка е „третирано като официално искане от член на партията“, обяснява унгарският фотограф пред Радио Свободна Европа от дома си в Будапеща, „така че вратите се отвориха и всички оказаха най-голямо сътрудничество.”
Момчета на койките си в Асод.
В продължение на няколко месеца Урбан снима и се сближава с младежите - много от които са затворени в институцията за тежки престъпления. След като организира изложба в същия център за задържане обаче, успехът на младия фотограф се оказва илюзорен.
Малобройна група се събира, за да разгледа красноречивите снимки, а местен комунистически бюрократ „се намеси с тон, който не търпи възражения“, спомня си Урбан.
Юмручен бой между момчета в банята на инститтуцията.
Служителят обявява, че снимките трябва да бъдат свалени и няма да напускат поправителния дом.
„Никога няма да забравя онези минути, първата изложба в живота ми, върху която работих няколко месеца, която спечели похвалите на посетителите и журналистите при откриването, този материал просто беше обявен за „неподходящ за публикуване“ от един служител на министерството“, разказва 78-годишният днес мъж. „Спомням си, че се прибрах с разбито сърце. Заклех се никога повече да не стъпвам нито в поправителния дом, нито в Асод“.
Томаш Урбан (вляво), докато работи в затвора Марианостра в Северна Унгария през 1987 г.
Връзката на Урбан с Асод приключва, но времето, прекарано в центровете за задържане, току-що е започнало.
През следващите десетилетия Унгария преминава през различни фази на „гулаш комунизма“ (по-мек вариант на тоталитарно комунистическо управление, начело с Янош Кадар - централна политическа фигура след Унгарската революция от 1956 г.), който идва след кошмарните години на ранния ляв авторитаризъм в сталински стил. В този период Урбан изгражда изключително успешна кариера.
През 80-те години фотографът е очевидният избор да заснеме кадрите за поредица от книги, планирани от издателска къща, които трябва да покажат живота в унгарските затвори.
Затворници преминават през двора на затвора Сопрокохида в Западна Унгария през 1985 г.
Снимките на Урбан от затворите са забележителни не само с това, че проникват в непроницаемото бетонно и стоманено сърце на унгарската комунистическа държава, но в много случаи и в човешките сърца на мъжете и момчетата, заключени вътре.
Момчета в поправителния дом Асод през 1974 г.
Урбан използва смела психологическа техника, за да спечели доверието на затворниците, които снима. Надзирателите обявяват пристигането му в затвора и той просто започва да се разхожда наоколо, без да прави нищо.
Семейства посещават близките си в затвора Марианостра през 1987 г.
„Знаех, че затворниците никога няма да ми позволят да ги снимам, ако поискам – не защото са срамежливи, а защото са част от система, в която почти никога не могат да кажат „не“, така че когато имат възможност, ще го направят“, обяснява фотографът подхода си пред унгарски журналист.
Затворниците и затворническата охрана са озадачени от безцелното му скитане, но свикват с присъствието му и в крайна сметка винаги се намира някой, който сам да поиска да застане пред обектива. „По-смелите затворници ме викаха да ги снимам“, казва той. „Вече ги бях спечелил и те на практика се редяха на опашка, за да бъдат снимани“, разказва Урбан.
Затворници в почивка по време на трудов ден извън затвора през 1986 г.
През последните няколко години награждаваният фотограф сканира и показва творбите си на света чрез унгарския фотоархив Fortepan, където има хиляди негови кадри.
Урбан е близък приятел с основателя на Fortepan - Миклош Томаш, и казва, че чувства, че архивната му работа там е в най-добрите ръце.
Надзирател на затвора държи автомат "Калашников" в скута си, докато пази затворници на трудова служба през 1986 г.
Хиляди други снимки на Урбан тепърва ще бъдат публикувани, много от тях са заснети през 90-те години на миналия век в Унгария, време на растяща престъпност и нестабилност, пред които са изправени много бивши комунистически държави през същото десетилетие.
Оръжия, конфискувани от затворници в затвора Марианостра през 1987 г.
През 2016 г. ръководството на центъра за задържане на непълнолетни в Асод, откъдето започва пътуването му из поправителните домове на комунистическа Унгария, се свързва с Урбан. Служителите в Асод са открили купчината „отменени“ снимки, които той е направил преди повече от 40 години, натрупани под „счупения крак на пиано“.
Татуиран младеж от центъра за задържане на непълнолетни в Асод през 1975 г.
Намирането на снимките от Асод е достатъчен повод за Урбан да наруши дългия си бойкот на града. Пенсионираният фотограф пътува до центъра за задържане със сина си Адам Урбан, който също е фотограф.
„За няколко месеца Адам опозна институцията. След това той направи свои собствени снимки там в рамките на няколко години“, казва Урбан-старши пред RFE/RL. През 2018 г. Адам и Томаш Урбан представят съвместна изложба на свои творби, направени в Асод.
Младеж от поправителния дом в Асод се учи да пише, 1975 г.
Томаш казва, че кариерата му на фотожурналист, която често го е изправяла лице в лице с трагедията и човешкото безчестие, е довела до тежки лични жертви и той е страдал от депресия.
Жертвите обаче си заслужаваха, казва той. Фотографът вярва, че ако не е била неговата работа, аспектите на обществото, които той е уловил, особено на живота в затворите на комунистическа Унгария, „щяха да бъдат невидими днес“, казва той.
Вижте също "Това го няма никъде". На лов за останки от комунизма в България