Фредерик Шопен - един прекрасен погребален марш

Наричат го поет на пианото и Шопен наистина е такъв. Както и любовник на пианото – любов, която звучи на световните сцени вече 200 години. Много неща са объркани в живота на Шопен, но две не са – прекрасното детство и способността да твори прекрасна музика.

Фредерик Франсоа Шопен е роден през 1810 г. край Варшава. Баща му е французин, свири на флейта и цигулка, пари изкарва като учител по френски и така се запознава с жена си. Единственият им син, Фредерик, сяда на пианото с майка си и геният му избива рано.

От 6-годишен той взима професионални уроци по музика, на 7 изнася публични концерти, композира и първите полонези. Най-старата запазена творба на Шопен е от 1821 г., но е трудно да се повярва, че това е музика на 11- годишно дете.

На 16 Шопен е във Варшавската консерватория. Първата му комерсиална публикация е Рондо, опус №1, наречено от критиката „истинско богатство на музикални идеи”. Не спира да изнася и концерти, дори пред руския цар Александър І, в чиито ръце тогава е Полша. В консерваторията се влюбва в русата Констанца, но тя така и не разбира, че му е муза.

На 19 Шопен завършва консерваторията като „изключителен талант, истински музикален гений”. Варшава му е тясна, във Виена прави два безплатни концерта като реклама и е приет добре, но критиката отбелязва, че свири прекалено тихо, липсва му блясък и звучност. А той коментира:

„Свикнали са виртуозите да вдигат голям шум”.

Шопен се връща във Варшава за година и пак тръгва по света, дни преди да избухне Ноемврийското въстание от 1830 г. срещу руската окупация. И той хем се проклина, че е тръгнал рано, хем не смее да се върне – знае, че е болнав, крехък и неспособен за битки.

Младият поляк обикаля Европа и стига до Париж. Градът е залят от полски емигранти - въстанието е потушено и Варшава пак е окупирана. Шопен отказва да отиде в руското посолство за паспорт и така никога вече не вижда родината си.

За да се издържа, изнася концерти, идват и сериозни признания. Роберт Шуман, голям немски композитор и музикален критик, пише: „Шапки долу, господа, имаме гений!”

Шопен композира все по-активно мазурки и полонези, издържани в духа на музикалния романтизъм, но базирани на идеи и елементи от полския фолклор.

Чрез музиката той съзнателно популяризира родината – тя е неговата тъга и гордост, отговорът му на руската окупация, призивът му за свобода и независимост. И пак Шуман обяснява:

„Ако знаеше онзи деспотичен и могъщ монарх на Север колко опасен враг има в творбите на Шопен, в простите мелодии на неговите мазурки, щеше веднага да забрани тази музика. Композициите на Шопен са оръдия, прикрити с цветя”.

Въпреки тези успехи, първите месеци са финансово тежки. Шопен не е чак толкова известен, а и концертите му са камерни - стилът му на свирене наистина не е за голяма зала. А са и малко на брой заради силната му сценична треска.

Веднъж на улицата обаче го среща полския княз Валентин Радзивил и го замъква на прием у барон Ротшилд. Шопен сяда на пианото и за една вечер става музикална звезда. Дъщерите на аристокрацията и техните майки плащат щедро за уроци. Музикални издатели от Париж, Лайпциг и Лондон сключват договори с композитора и издават негови творби. До края на живота си Шопен има големи доходи, макар че пак не винаги има и пари в джоба си.

Той наема страхотен апартамент, облича се по последна мода, а жените са луди по него. Както и той по тях. Сред многото жени в живота му най-важни са две. Графиня Делфина Потоцка е негова ученичка и любовница. Връзката им остава силна, дори след като ревнивият граф Потоцки я отвежда в Полша.

Втората прочута връзка е с писателката Аврора Дюдеван, известна като Жорж Санд. Когато се запознават, Шопен е отвратен и пише:

„Що за непривлекателна персона е Санд. Тя наистина ли е жена?”

Тогава той ближе рани от неосъществен годеж с красавицата Мария Воджинска. Годината е 1838 г., силната и властна Жорж Санд се чуди дали да го обсеби, а честите им светски контакти променят неговото отношение и скоро те се хвърлят в обятията си.

„Объркана съм от влиянието, което това дребно създание имаше върху мен. Още не мога да се възстановя от удивлението и ако бях горд човек, щях да се чувствам унижена, че съм толкова увлечена” – пише Санд на приятелка.

Връзката им продължава десетина години и е с много нюанси, върхове и спадове, но две неща не се променят – здравето му се влошава и той твори като бесен.

Все пак, неговото превръщане от романтичен любовник в болник, а нейното – от страстна любовница, в настойчива болногледачка, омръзва и на двамата, така че през 1847 г. се разделят.

Две години след това туберкулозата го отнася завинаги.

На смъртното легло Жорж Санд не идва. Пристига обаче графиня Потоцка, а Шопен възкликва:

„Сега разбирам защо Господ толкова се забави да ме прибере при себе си”. След което получава причастие и агонизира. Но когато лекарят се навежда и го пита:

„Страдате ли много?“, Шопен отвръща: „Вече не”.

На погребението му се изпълнява Реквиемът на Моцарт, въпреки че и самият Фредерик Шопен е композирал прекрасен погребален марш. Прекрасен погребален марш ли казах?