10 ноември 1989. Виждаме ли, че оттогава има поне 4 добри новини

Малко вероятно е да мислим днешна България през добри новини, защото лошите ни изглеждат много повече. Но наскоро имаше избори, в които се наложи хората да направят трудни преценки. Изводът от тях показва, че през последните 34 години са протекли емоционални размествания, които са важни за общественото здраве.

Новина номер 1

• България излиза от порочния и парадоксален кръг на безпомощността

Изборът на Васил Терзиев за кмет на столицата може да се тълкува и като прагматична победа на доверието, че все пак има добър модел извън противопоставянето на „ние“ и „другите“.

На 10 ноември 1989 г. започна процес на разрушаване на връзките на доверие между “нас” и “другите”. От една страна, това беше необходимо, за да се събуди обществото от дългите години живот в еднопартийната система. От друга страна, трансформирането на партиен в икономически капитал усили недоверието и страданията на големи групи в обществото, особено на хората, пострадали от комунистическия режим.

Въздух и цвят. Първите два митинга в София след падането на Живков

Така „ние“ се разпадна на малки групи, съществуващи една до друга - приятелският кръг, гетото, семейството, етническата група и т.н.

Безпомощността е знак за силно травматизирано общество, парализирано в чувствата и в убежденията си. Нейният порочен кръг е в това, че тя е зов за помощ към другите, извън нас, на които обаче не вярваме и които също така не познаваме, тъй като сме се затворили в своите стари преживявания и представи.

Последните избори показаха, че има реални и достатъчно на брой хора, които са готови да търсят решения извън старите разделения.

Новина номер 2

• Омразата има право на съществуване, но не предлага бъдеще

В свят, който се разпада заради омраза, да предлагаш отново омраза, е неработещ модел. Независимо дали си антикомунист или антилиберал, езикът на омразата не обединява. Това е сериозен урок. Омразата заслепява за сериозните проблеми, за които трябва да се търсят общи решения.

10 ноември 1989 даде начало на обвиненията от страна на още силната комунистическа партия - БКП твърдеше, че зараждащата се опозиция сее омраза и иска да тласне страната „ към хаос и национална трагедия.“ Достатъчно е да си спомним митинга от 14 декември 1989 година. Тогава БКП успешно подмени темата за истината с темата за омразата

Парадоксът е, че част от днешната „истинска синя опозиция“ може да търси истината само през омразата. И ако през 1989 това беше важно, разбираемо и неизбежно, през 2023 вече не е. Именно защото сме част от нов свят, който има нужда от други обединяващи практики и подходи в търсене на истината.

Новина номер 3

• „Децата на ДС управляват България“ е грешна теза

Едно от наследствата на дългото живеене в тоталитарна среда е продължаващото монументално мислене в големи общи категории и търсенето на монументални решения. Тук са и убежденията като „Децата на ДС управляват България“. Това вероятно в много отношения е точно така. Но самата констатация прави невъзможни нюансите, измества вниманието от факта, че вероятно и деца на бившата номенклатура, но не задължително от ДС, управляват България.

В крайна сметка, започналото след 10 ноември 1989 съзнателно изместване на проблема – прехвърлянето на вината за провала на социализма от БКП върху една малка група от ДС - „лошите ченгета от Шесто“ - ни играе и до днес лоша шега. То канализира омразата ни в посока, която не ни помага да разбираме непрозрачните механизми на властта и как всички ние конкретно ги поддържаме и участваме в тях.

Животът в тоталитаризма оставя следи – кара ни да вярваме, че има само цялостни решения, или-или. В крайна сметка решенията могат да бъдат само частични, временни, фрагментарни. Това разбиране е процес и отнема у нас 34 години. Но изглежда, че той е започнал, защото много хора вече се вълнуват от конкретни стъпки за града си, а не от тезата „Децата на ДС управляват България“. Тя не им казва нищо.

Новина номер 4

• Въпросът не е "дали", а "как"

Тоталитарното минало остава тема, която не може да бъде игнорирана. Това е също голям урок.

Ние сме наследници на тоталитаризма и нашият избор не е в това дали се ангажираме с миналото, а единствено в това как да го направим. И то така, че да остава място за всеки следващ да намери своята гледна точка и да дадем възможност на максимален брой хора в неговото осмисляне.