Доверие и политика. Каква е ситуацията в България

"В Европа доверието в политиците е най-високо в Оланд, автономен регион на Финландия, а най-ниско в югозападния регион на България, където се намира и столицата София."

Индекс на качеството на държавното управление, октомври 2021 г.

„Моята дума е моето задължение“ или с по-богат смисъл на латински – „dictum meum pactum“. Това е мотото на Лондонската фондова борса вече 222 години. Кенет Ароу през 1972 г. забелязва, че доверието е важна „смазка“ в обществената система - изключително ефективна, защото, ако вярваш на другите и вярата е взаимна, се пестят усилия за ориентация на във фундаменталната житейска неопределеност.

Доверието намалява разходите по договорите между хората, тези за преглед и проследяване на действията на другите, и пести средства за защита от непредвидени обстоятелства. На практика всички икономисти знаят, че разликите в степента на доверие обяснява много от разликите в благоденствието на хората, измерено в доходи и стойност на активите, с които те разполагат.

Очакването на получиш повече, отколкото даваш, е част от всяко човешко отношение. Независимо дали става дума за покупка и продажба между лично непознати лица или за относително дългосрочни отношения между отделни хора като приятели или семейство.

Обратното също е вярно. Когато възникне недоверие, запасът от ориентири за бъдещето се изчерпва. Сътрудничеството става по-скъпо. Отрицателните въздействия (щетите и непредвидените разходи), наложени на хора извън непосредствената работа, се размножават, а възможностите за положителни развития с тях, донякъде само предполагаеми, намаляват.

Тоест става по-трудно да се предвиди какъв ще е изходът от индивидуалните усилия – свои и от страна на другите. Оскъпява се информацията за намеренията, учредяването на права, защитата им и решаването на спорове. Сътрудничеството се разпада. Нормалното очакване да получиш повече отколкото даваш се превръща в желание напълно „да минеш гратис“ и да постигнеш нещо за чужда сметка.

Разговори в страната на "полицаите"

Проблемът в обществения живот на България не е в публикуването на записи от срещи на политически партии, а в това, че то успява да разруши доверието между тях и в тях.

Упрекът в „национално предателство“ е напълно неуместен. Но e непорядъчно и недалновидно, както правилно посочи Иван Костов БНР, в политическите обсъждания да господстват аргументите ad hominem, да търсиш начини за заобикаляне на върховенството на закона и други правила (като например за членство в еврозоната), когато проповядваш точно обратно.

Впрочем и върховенството, и правилата са в изгода на всички. Равенството пред закона, преследването на бандитите, управляемите държавни дългове и дефицити, както и ниската инфлация не са просто „изисквания“ на Европейския съюз. Те дават перспектива за повече доверие в себе си, за повече свобода, откривателство и по-добър живот в бъдеще.

Казаното не означава, че изключения не се обсъждат и правят в ЕС и другите страни членки.

Стилистиката и речта на политическите обсъждания у нас отдавна са отвратителни. Неудобно е да се цитират лидерски напътствия, отдавна станали публично известни. Анализите на политическата реч, често интересни и задълбочени, са за академична употреба - без влияние върху изборна, парламентарна или вътрешно-партийна реторика. Публиката помни най-точно последния разговор.

Защо речта е такава?

Краткият отговор на този въпрос е, защото всички политически партии се изживяват в ролята на полицая и следователя в „Дилемата на затворника“. Без да навлизам в подробности, които съм обяснявал другаде, положението е следното:

„Полицаят“ в тази мисловна игра е арестувал хора, от които очаква да свидетелстват за престъпление (независимо дали е извършено от тях). За целта те не трябва да разменят информация и да са стимулирани да свидетелстват един срещу друг. Самозащитата им при тези условия е малко вероятна, затова арестуваните предпочитат да донасят един за друг.

Политическите сили у нас отдавна са слаби, без самостоятелно мнозинство в парламента. Но, за да получат доверие, те трябва да се представят като контролиращи обществените процеси. Фразата „аз разпределям порциите“ буди доверие у избирателите. Господстващият възглед за политиката е, че тя отнемана от едни и дава на други. Традицията е да се корумпират избирателите. Резултатът винаги е корумпиране на политиците. Не само в България.

Поради стечение на много обстоятелства, „мутрите“ и „ченгетата“ са по-важни политически деятели отколкото в другите страни от бившия съветски лагер. Разпределянето на порции от тези деятели тук получава ефективен правно-технически инструмент в лицето и институционалната фигура на главния прокурор.

На това отгоре възпитаници на полицейската школа заемат ключови постове в съдебната система като главния обвинител и някои членове на Висшия съдебен съвет.

Доверие и втори мандат

Разпределението на порции по този начин не може да продължава до безкрайност. Деятелите имат различен път и време на действие. Хронотопите им достигнаха точка на разминаване и конфликт. Президентът се опитва да го поддържа.

В тази обстановка задачата на вторият мандат е да ограничи действията на президента до традиционните му конституционни правомощия, да демонтира конституционната роля на главния прокурор, да възстанови т.нар. „изисквания на ЕС“ и да спре подкрепата за Русия срещу Украйна.

Липсата на доверие е основна пречка. Липсва доверието между отделните хора. България не е включена в последното глобално изследване. В страните с 90% от глобалния БВП за 2022 г. средно 30 на сто от населението има доверие към другите. В Северна Америка и Швейцария то е 33-35%; най-високо в света е в Китай и Индия – 56%. Най-високите стойности за Европа са в Нидерландия и Швеция – 47-48%. Тук най-ниско в извадката е в Полша – 16%, а в света – Бразилия с 11%.

За Европа най-съвременните данни са от 2018 г. Те посочени от Нидерландската статистика като сравнителна таблица за периода след 2002 г., с осем подизмерителя на доверието към другите и общ процент за населението.

По десетобалната система доверието в другите в България е без промяна след 2008 г. – 3.5 точки. В правната система то е 3, за политическите партии и парламента - 2.1 и 2.2 точки. Доверието в Европейския парламент е значително по-високо. Общият резултат е, че 18% от населението имат доверие в другите хора. Това е най-ниският показател за континента, средният процент за Европа е 2-3 пъти по-висок, включено за Балканите и Украйна.

Подобна на България е Хърватия. Доверието в парламента и правната система дори е по-ниско (1.7 и 2.5 точки), към партиите е 2.2, но общият процент на доверие е 35. Данните за България се потвърждават и от последното Европейско изследване на ценностите от професор Георги Фотев и Нов български университет. В него и още поне пет подобни изследвания ярко се проследява и обществената омраза. В България тенденцията е към спад на доверието.

Преговарящите за коалиционно управление не трябва да се обичат, а да съставят конкретен план, да го подпишат и публикуват. Колкото по-конкретен е той, толкова по-сигурна ще е перспективата. И коалицията няма да е „ротационна“, а щафетна. С възможност да бъде поета от някого в бъдеще.

* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.