В миналото има няколко момента на "изпразване от смисъл", в които единствено енергията и оптимизма на младите са давали нов тласък и живот на политиката. Особено когато младостта е вървяла заедно със знанията, уменията, образованието и опита от света.
Големите катаклизми и повратните моменти в българската история най-често се разрешават с идването на нова генерация, която да замени старата.
Младите априлци. 1876 г.
Едно от първите съдбоносни начинания в новата българска история – Априлското въстание от 1876 г. – е дело на младата генерация. Още социологът Иван Хаджийски вижда Априлското въстание и катаклизмите, които са го предизвикали най-вече като дело на младата интелигенция.
След години и историкът Христо Гандев ще изтъкне, че „младите мъжки поколения в занаятчийските семейства“ са имали слаби възможности за реализация в Османската империя. Младежта не може „да встъпи в производството“. Расте броят на онези занаятчийски синове, които остават извън занаята на бащите си. Те са принудени да стават учители, най-често на село, а са с по-голямо образование от бащите си, работещи на градската чаршия.
Христо Гандев пише: „Твърде характерно е, че буржоазията е представена във въстанието с най-младите си поколения. И че изобщо младите хора движат събитията на тази революция. Това се дължи както на тяхното образование и по-конкретно на ясните им прогресивни политически разбирания, на високото им обществено и национално съзнание, така и на жизнената им сила и ентусиазма, който влагали в народното дело.“
И най-беглият поглед върху апостолите говори с цялата си категоричност. На Гюргевското събрание в края на 1875 г., когато решават за бъдещото въстание, най-старият е Христо Иванов – Големия, който е на 37. Иван Хаджидимитров е на 30. Георги Бенковски е на 32. Георги Икономов и Христо Караминков са на 29.
Най-старият сред априлците е на 37 години. Повечето са между 21 и 26 години.
От там нататък Никола Обретенов е на 26, Панайот Волов на 25, Сава Пенев, Никола Славков и Георги Измирлиев-Македончето са на 24, Стоян Заимов - на 22, Иларион Драгостинов - на 23, Георги Апостолов - на 22, а Стефан Стамболов - едва на 21.
Да припомним съвсем между другото, че по някои мнения 20 април би бил достойна дата за национален празник. Всъщност, желанието на старите генерации да неглижират приноса на младите е една от причините за това, че няколко десетилетия датата се маргинализира.
Младите и Съединението. 6 септември 1885 г.
Повратен момент и друго самостоятелно българско дело в новата история, като Съединението от 6 септември 1885 г. Той също е дело най-вече на младата генерация.
Един от примерите е с дейците на Българския таен централен революционен комитет (БТЦРК). По това време Захарий Стоянов е на 35. Петър Зографски е на 37. Иван Андонов и Спас Турчев са на по 31 г.
Останалите са още по-млади - Иван Стоянович е само на 23 години, а скопянинът Тома Карайовов е едва на 16 годишен. До тях са Коста Паница на 28, Димитър Ризов на 23.
Всъщност тази млада възраст на участниците е също една от причините Съединението да стане официален празник едва през 1998 г.
Младата генерация срещу автократична Русия
Победа на младото поколение на България е и случилият се изход по време на политическата криза от 1886-1887 г. Тогава страната съумява да устои на руския имперски натиск и да запази своята самостоятелност. Това става след влошаването на отношенията с Петербург в резултат от успешното и триумфално самостоятелно действие, каквото е Съединението.
Това, че победата е дело на „младата генерация“, е стара теза, и при това лява и социалистическа. Нека да дадем думата на нейните автори. През 1906 г. социалистът Димитър Благоев издава „Принос към историята на социализма в България“. По това време българският социализъм, за разлика от днешния, се застъпва за смятаните тогава за авангардни и прогресивни възгледи, свързани с новото място на жената в обществото.
На български език е преведен отдавна капиталния труд на Август Бебел „Жената и социализмът“. Социалистическият печат в страната е изпълнен с най-авангардните идеи на времето, които пристигат от Европа. Българските социалисти гледат това, което правят, да прилича на делата на европейските социалисти и най-вече на водещата германска социалдемокрация.
Първите български социалисти осъждат политиката на Русия на Балканите като завоевателна
Затова и не е случайно, че именно те сурово осъждат политиката на царска Русия на Балканите като завоевателна. Борят се и срещу руския царизъм, самодържавие, обскурантизъм и назадничавост. Заедно с това питаят уважение към „културна Европа“, „образована Европа“, „европейския образован свят“.
Ето защо не е изненада, че когато Димитър Благоев се обръща 20 години назад към времената на политическата криза от 1886-87 г., той констатира как тогава „изобщо интелигенцията, особено младата й генерация - основното учителство, студенчеството и всички лумпенбуржоа" са настроени в полза на „националната самостоятелност“ и против имперските домогвания спрямо България на руския цар Александър III.
Нещо повече, и за широкия социалист Янко Сакъзов, в неговата „Българите в своята история“ от 1917 г., „големият духовен подем“ около Съединението и Сръбско-българската война от 1885 г. завладява най-вече „младите поколения“.
Но констатациите съвсем не са само на социалистически автори. В края на май 1886 г. Светослав Миларов констатира, че сред „нашите млади“ съществува страх от „порусвание“.
През юли 1886 г. когато ескалацията на враждебност в опозиционната и вярна на Петербург пропаганда спрямо княз Александър I достига връхната си точка, цанковисткият в. „Светлина“ разглежда водещата се политическа борба като конфликт „между масата на народа и някои млади българи от новото поколение.“
И Петко Р. Славейков по това време констатира как Захари Стоянов, Димитър Петков и Димитър Ризов с проповедите си срещу руския царизъм и неговата политика въздействат предимно на „младите сили“, „най-вече учащата се младеж“.
В спомените си каравелистът Тома Васильов отбелязва, че „голяма част от населението, особено младежта турили на знамето си княза.“ В една от брошурите, осъждащи преврата от 9 август 1886 г., се твърди, че от няколко години руската дипломация се стреми да внуши, че „без Русия нашето съществуване като народ е невъзможно, когато напротив, всичко младо, честно и непродадено в България е убедено, и твърде справедливо, в противното.“
"Младите" и "старите" като линия на разделението
Както виждаме, има куп констатации с признанието за видния генерационен елемент в разделението на обществото в средата на 70-те и 80-те години на XIX в.
Българската историческа наука е била заета дълги години в търсене на догматичен социално-класов подход, за да обясни един или друг политически феномен. По-късно тя се завръща някак към романтичните и националистически обяснения, възродени при късния комунизъм и разпуснати по време на прехода.
В резултат от това историците твърде дълго подценяват някои важни генерационни разломи, които биха ни дали възможност по-добре да осмислим миналото. А с това и настоящето.
* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.