За нея романът и художествената измислица са „невъзможни“. Единственото „възможно“ е собствената ѝ памет, собственото ѝ минало, въпросите за нейните собствени спомени.
Именно заради дългогодишното ѝ изследване на паметта, в четвъртък френската писателка Ани Ерно получи Нобеловата награда за литература. Тя ѝ беше присъдена от Нобеловия комитет за „куража и клиничната точност, с които разкрива корените, отчужденията и колективните ограничения на личната памет“.
„За да опиша един живот, подчинен на нуждата, нямам право да тръгна нито от изкуството, нито от стремежа да създам „нещо увлекателно“ или „вълнуващо“. Ще събера думите, жестовете, вкусовете на моя баща, забележителните факти от живота му, всички явни знаци на едно съществуване, споделено и от мен. Никаква поезия на спомена, нито ликуваща насмешливост. Равният стил ми се налага естествено, същият, който използвах някога в писмата до родителите си, за да им съобщя важни новини“, пише Ерно в своята новела „Мястото“.
По думите на председателя на Нобеловия комитет Карл-Хендрик Хелдин в четвъртък основната заслуга на Ерно е в разкриването на противоречията на живота – класовите, полови и поколенчески различия, чувствата на срам, унижение и ревност, за които човек по природа не обича нито да си задава върпоси, нито да си спомня.
Самата Ани Ерно се определя не толкова като писателка, колкото като „етнолог на самата себе си“, а по думите ѝ писането е „политически акт, който отваря очите ни за социалното неравенство“. Казва, че за целта използва езика като „нож“, за да разкъса воалите на въображението.
В книгите си тя често си спомня за травматични моменти от живота си, както в новелата „Събитието“. В нея тя разказва за нелегалния аборт, който прави през 60-те години, когато той е все още незаконен във Франция.
„Написах „Събитието“, за да запазя спомена за жестокостта, нанесена на милиони момичета и жени. Както и за да се спусна колкото мога по-надълбоко в това, което наричам „шока от реалността“, казва Ерно в свое старо интервю пред Гардиън.
Френската писателка е родена през 1940 г. в малкото градче Ивто в Нормандия, където родителите ѝ имат магазин за хранителни стоки и кафене. Първата ѝ книга е отхвърлена от издателите като "твърде амбициозна", а на Ерно ѝ отнема години, докато намери смелостта отново да пише.
Дълги години работи като гимназиална учителка по френски език. Като нейна най-значима творба днес критиците определят „Годините“ („Les Années“) публикувана на френски през 2008 г., която разглежда следвоенната френска история от гледна точка на жената.
Ерно е носителка на множество престижни литературни отличия, сред които наградата Renaudot за "Мястото", автобиографичен разказ, фокусиращ се върху връзката ѝ с баща ѝ.
Френската писателка има повече от 30 книги, като почти всяка от тях е в харектарния ѝ мемоарен стил. В България новелата ѝ "Мястото" излиза в общ том на издателство "Народна култура" заедно с "С най-хубавия спомен" на Франсоаз Саган и "Добри момчета" на Патрик Модиано още през 80-те години, а през 1994 г. издателство "Прозорец" публикува на български и книгата ѝ "Обикновена страст".
Вижте също Абдулразак Гурна. Как един "игнориран писател" получи Нобелова награда за литература