Андрес Сеговия, който превърна китарата в истина

Има един човек, който превърна китарата в истина и ни поведе през гъстите струни и женствените извивки на този ангелско-дяволски звук. Той е испанец, казва се Андрес Сеговия и през ХХ век стори за китарата онова, което през ХІХ Паганини за цигулката и Лист за пианото.

С прочутата си „скромност”, той сам се нарича апостол на китарата, а други казват - Дон Кихот на китарата, гений, патриарх, модерен пророк. Да, Сеговия не е китарист, а Китаристът, алфата и омегата на звук, който идва от зората на човечеството.

Преди около пет хилядолетия фигурки, намерени в днешен Иран, държат нещо като китара. В Гърция се появява и самата дума, но произходът ѝ е финикийски, от името на бога на занаятчиите Кутар, а и обозначава нещо по-скоро като лира.

През ХVІ век китарата е в Испания, вероятно пренесена от маврите. Почти съвременен вид тя добива през ХVІІІ - ХІХ век. До началото на ХХ обаче се смята не за солов, а за поддържащ инструмент с ограничени възможности, няма специално писана музика за китара и има малко почитатели, поне във високите обществени слоеве. Но из градските улички, по селата и в маргиналните общности, свързаният с огненото фламенко инструмент е популярен. Как в тази ситуация един уважаван човек да разбере, че на нея могат да се свирят фуги, сонати, сарабанди и менуети.

Андрес Сеговия е роден през 1893 в Андалусия. Семейството е бедно, отглеждат го леля и чичо Едуардо, който му пее ритмично: „За да свириш на китара, ти трябва здрава ръка и настойчивост”.

„Това бе първото музикално зърно в душата ми”, пише Сеговия в „Китарата и аз”. Малкият отрано има склонност към музиката и чичо му наема учител по цигулка, но нещата не вървят. После има китара, слуша улично фламенко, но казва: „Нямах вкус за това.“

Всъщност има вкус, но отношенията му с фламенкото са наистина сложни. В началото просто няма избор. Докато овладява инструмента, става добър, дори участва във фестивал на фламенко. После се отдалечава, но запазва чувствителност към онова, което нарича „истинско фламенко”. За изпълнители като Пако де Лусия казва, че твърде много демонстрират техника и твърде малко - истинска душа.

„Музиката прилича на океан, а инструментите са като острови, разхвърляни в него. Моят остров е китарата” - твърди Сеговия и дълго наистина е сам като остров. Не завършва училище, а няма и учител - великият Тарега, единственият, който опитва да придаде класически вид на китарата, умира преди Андрес да се запише при него. Все пак момчето се научава да чете ноти и започва големия поход в музикалния океан. „

Сам си бях и строг учител, и изпълнителен ученик”, спомня си маестрото.

Той научава, че в обръщение все пак има няколко класически композиции за китара и ги търси в магазини, библиотеки, частни домове. Първото му представяне е на 16 в Гранада, но още не е достатъчно добър за класическите пиеси, чиито ноти намира. На 18 обаче е вече достатъчно подготвен, за да очарова столицата. Той отива в Мадрид и урежда нещо налудничаво – да застане сам на сцената в големия театър „Атенео” за концерт, с който да докаже, че китарата може всичко.

Никой дотогава не го е правил - залата е твърде голяма, а се счита, че китарата няма достатъчно силен звук. Сеговия обаче готви изненада. За разлика от другите китаристи, той свири не с върховете на пръстите или ноктите, а със своя комбинация от двете - хватка, което усилва звука на акустичната китара и дава възможност да се изпълни всичко, например, дори много трудната за който и да било класически инструмент „Чакона” на Бах.

За сцената в Мадрид на Сеговия му трябва хубав професионален инструмент и отива при Мануел Рамирес, най-известния испански лютиер, да иска под наем най-добрата му китара. Рамирес буквално се изсмива на младока, но го пробва. Докато Сеговия свири, в магазина е и Хосе дел Хиеро, професор по цигулка в Кралската консерватория. Той казва: „Младежо, харесвам вашия темперамент и техника, колко жалко, че подобни умения ще се погубят в този малък и неразвит инструмент.” И му предлага веднага да го запише в своя клас по цигулка.

Но Сеговия, който вече знае, че ще изведе китарата до върха на световната сцена, отговаря: „Китарата се нуждае от мен, цигулката – не”. Тогава пък лютиерът Рамирес е дълбоко впечатлен и му подарява най-добрата си китара, само деликатно моли занапред винаги да споменава производителя и да казва добра дума за неговия инструмент.

Да, подобни неща стават не само в холивудските филми. Така Сеговия получава страхотна китара, а Рамирес - страхотна реклама. Младежът не се разделя с първия си професионален инструмент, с него обикаля света, изнася знаменити концерти, записва композиции за китара, които, покрай растящата му слава, започват сякаш да валят от небето, вдъхновява поколения китаристи.

Андрес Сеговия умира на 94 и свири почти до последно. А аз още го чувам.

Вижте също Пинк Флойд - Wish They Were Here