Щодо санкцій. Що се отнася до санкциите

“Залогът в Украйна е посоката на човешката история. Най-голямото политическо постижение на човечеството е упадъкът на войната. То сега е застрашено.“

Ювал Ноа Харари, икономист, 9 февруари 2022 г.

Санкциите са много тежки, имат ефекта на бумеранг, така или иначе са неефективни. Това повтарят леви политици, приятели на Кремъл в Европа, десни политолози и разумни икономисти като приятелят на един от авторите на тази статия, Стив Ханке.

Нито едно от тези твърдения не е вярно от икономическа или социално-философска гледна точка. Икономически всичко е повече от ясно: трябва да се сравняват сравними разходи, съразмерни щети и рискове. Исторически по повод Русия такова сравнение не е правено, а когато е правено, не е придобивало политическа тежест.

Що се отнася до санкциите

От гледна точка на светогледа мнозина не са наясно, че днешна Русия отговаря на почти всички критерии за фашистка държава: култ към миналото, често илюзорно величие и култ към мъртвите, тъга по загуба на имперско величие, обида от „несправедливостта“ на историята, възглед, че външният свят е враждебно настроен, култ към един-единствен водач и вяра, че „справедливостта“ следва да бъде възстановена чрез война и завоюване на нови територии.

Русия се управлява от фашистки режим, разполагащ с ядрени оръжия. За това отдавна предупреждава Тимъти Снайдър. Нищо не пречи на този режим да нарича „нацисти“ и „врагове“ всички, които не са съгласни с него, това консолидира подкрепа, а които не го подкрепят, трябва да бъдат наказани.

Кратка предистория

Харари се позовава на статистиката. Военните разходи като дял от общите държавни разходи намаляват драстично след Втората световна война. Причината е в революционните промени в човешката култура, които само фашизмът оспорва.

Обратно на широко разпространеното погрешно мнение, Втората световна война не сложи край на фашизма в посочения по-горе смисъл. Загубилите войната страни (Германия, нейните сателити, Италия и Япония) са денацифицирани и демилитаризирани. В техните общества няма (с изключение на все пак будещи тревога групи) почти никакъв остатък от фашизъм и вече 77 години той няма никаква тежест в правителствената политика. В същото време СССР продължи да се готви за нова световна война с войнствена реторика и огромни инвестиции във въоръжение. Тази заплаха поддържаше относително високи (но все пак по-ниски) военни разходи на потенциалните жертви на съветска агресия.

Въпреки това от 1960 г. до 2020 г. световните военни разходи като дял от БВП са намалели от 6.3 на 2.4%. След 1992 г. показателят за Руската федерация е средно два пъти по-висок от този за света и три или повече пъти по-висок от този в съседните страни, включително Грузия до 2004 г. и Украйна до 2014 г. В Молдова те са десет пъти по-ниски. През 2020 г. в САЩ те са 3.74, а в Русия 4.26% от БВП.

За СССР ситуацията се промени след кризата в Куба от началото на 60-те. Тогава режимът на КПСС не успява да изпълни своите заплахи. Това става въпреки нахлуването в Чехословакия на страните от Варшавския договор (85% от войските са на СССР и „военната операция“ е въодушевена и ръководена от Кремъл) и въпреки Афганистан.

На Съветския съюз му се наложи тихомълком да признае, че войната е зло и да се присъедини към Хелзинкския процес на 70-те. Тогава СССР и Съветът за икономическа взаимопомощ (СИВ) се съсредоточават върху икономическата надпревара със Запада, която злощастно губят в средата на 80-те. Сега приятелите на Кремъл тълкуват този епизод като заговор на „американците“, „световното еврейство“, „глобализацията“ и „неолиберализма“, каквото и да означават тези думи.

Надпреварата във въоръжаването обаче продължава, СССР губи и нея, и за щастие на всички тогавашни републики (по този повод те сега честват дни на своята независимост) се саморазпуска. Тази историческа промяна позволи на останалия свят да преразпредели допълнителни ресурси в подкрепа на социалната държава, помощи за бедните страни и глобалните цели на устойчивото развитие.

Светът се върна към зачитането на международните правила, включително на международно признатите граници, универсалните човешки права и ненамесата във вътрешните работи. Разбира се, не без войни и несъвършенства в прилагането на правилата.

От посткомунистическите страни (поне в Северното полукълбо), Русия е единствената държава, която през последните 30 години анексира територия от съседна държава (Крим) и окупира, а след това и призна „държавността“ на пет други територии - една в Молдова и по две в Грузия и Украйна.

Подобно на по-старите съветски прецеденти в Източна Германия, Унгария, Чехословакия или Афганистан, Кремъл не харесваше политическото развитие в тези страни. Освен това Руската федерация поддържа военно присъствие в Армения, Киргизстан и Сирия, и, когато се наложи, изпраща войски в страните-членки на Евразийския Съюз.

Три сценария за войната

Единият сценарий за край на войната изглежда така: Русия побеждава Украйна, елиминира нейната държавност, заличава нейната култура, унищожава икономически и политически активните хора и разширява владенията на Кремъл. Слабо вероятно е т.нар. „Запад“ да признае това завоевание.

В резултат на дипломатическата изолация режимът на Путин ще се втвърди, както беше след завземането на Крим, но в много по-голяма степен. Това ще позволи „успешна“ организация на предаването на властта дори в случай на смърт или тежка болест. „Западът“ ще трябва или да се предаде, което е невъобразимо и безсмислено, или рязко да увеличи военните си разходи.

При сегашните цени това би означавало допълнителни 4% от БВП на страните членки на НАТО и съседите на Русия.

Бумеранговият ефект е дългогодишна инфлация и ограничаване на социалните трансфери. Икономиката на Русия ще продължи да прилича на инвалидна количка, търкаляща се върху приходи от природен газ, нефт и малко метали и въглища.

Основен проблем на този сценарий е обстоятелството, че други режими, подобни на кремълския, ще започнат свои собствени „ограничени военни операции“.

Вторият възможен сценарий за края на войната е следният: Украйна побеждава Русия с помощта на Запада, и то не само поради санкциите спрямо Русия, колкото и да се разширяват. Световният ред отпреди войната се завръща и дори се укрепва, възпирайки всички подобни бъдещи агресори.

Има много рискове в отношенията с „Колективния Путин“ на Русия след войната преди режимът напълно да се разпадне. Основният от тях е употребата на ядрено оръжие.

Третият възможен сценарий е т. нар. „финландки” компромис: Украйна запазва суверенитет, но губи територии, приема неутралитет и в някаква степен демилитаризация.

Това би означавало възстановяване на илюзиите и самозаблудите от времето на Грузинската война и завземането на Крим, че Русия възприема изкуството на компромиса и част, ако не от „Запада“, то поне от глобалното село. Възможна е форма на истинска или инсценирана партизанска война в предадените на Русия области. Много е вероятно всичко това да трае до времето, когато „Колективният Путин“ възстанови военните сили на страната си.

Санкции, бумеранг и 7D

Първият сценарий означава дълга агония на руската икономика и тежки изпитания за световната, при втория перспективата е постепенна нормализация, а третият е с перспектива за временно примирие, запазване на огромни военни разходи и допълнителна инфлация, за да се повтори отново същото.

Икономически погледнато, тежестите на първия и третия сценарий са несравнимо по-значителни – вероятно над 4% от глобалния БВП (приблизително 4 трилиона щатски долара) – бумеранговият ефект от санкциите (вероятно от 0.5 до 1 трилион). Сумата зависи от продължителността и изхода от войната на Русия в Украйна. И не включва употребата на ядрено оръжие от страна на Кремъл.

Погледнато политически, реакция тип 7D спрямо режима в Кремъл могат да помогнат, ако към него се приложат: демилитаризация, децентрализация, декомунизация, де-путинизация, де-нуклеаризация, демократизация и десталинизация. Подобни деескалации, както стана дума, са прилагани след Втората световна война. Но засега никой не знае как и с от кое от тези 7D да започне през 2022 г. Сигурно е само, че санкциите са по-приемливият подход.