Александър Флеминг и неслучайното откритие на случайния пеницилин

Шотландецът Александър Флеминг е огромен късметлия. И огромен учен. По случайност, казват, той изнамира пеницилина, първия в света антибиотик - и спасява милиони. Но тези случайности са двусмислени. Флеминг години търси ефективно антибактериално средство, а щом лека разсеяност му помага да го намери, излиза му име на обикновен късметлия.

Има и друг анекдот за случайността, свързан с него. Шотландски фермер спасява момче от удавяне. Идва луксозна карета и богат джентълмен обещава на бедния хайлендер да даде на сина му същото образование, както на своя спасен син. И го прави.

През Втората световна война пък синът на богаташа, някой си Уинстън Чърчил, е болен от пневмония - и е спасен пак от някой си Флеминг, този път чрез великото му откритие, пеницилина. Ето още една прекрасна история, която не е истинска, но говори за хората и света по-красиво и реално от истинските.

Истинският живот на Александър Флеминг обаче също е изтъкан от случайности. Майка му и баща му умират рано, на 13 той отива в Лондон и с помощта на големия си полубрат завършва Кралската политехника.

Работи в корабна компания, а през 1900 уж тръгва за Бурската война, но тя свършва, преди да замине. Случайност ли? Да, следва и друга – от чичо Джон, той получава малко наследство и с него учи медицина. Иска да стане хирург, но, ето нова случайност – вместо това, приятел му помага да стане асистент на бактериолога сър Алмрот Райт, един от пионерите на ваксинацията и имунологията.

През 1908 Флеминг е вече професор по бактериология, а през Първата световна война е в Кралския армейски медицински корпус. В полевите болници във Франция забелязва нещо нередно – силните антисептични средства при по-дълбоките рани увреждат тъканите и пречат на оздравяването повече, отколкото вредят на микробите, които инфектират раната. Да, за някои и това е случайност - но всъщност е опит, око и мисъл, която прави връзки.

В медицинско списание Флеминг обяснява защо по-малко войници са убити от самата инфекция, отколкото от антисептиците. Идеята е, че те унищожават имунните клетки, изпратени да се справят с проблема, вместо бактериите, които го създават. Но лекарите не възприемат масово идеята. Тази история обаче трайно насочва вниманието на Александър Флеминг към търсене на ефективни антибактериални субстанции.

През 1922 той пуска в бактериална култура няколко капки слуз от носа на пациент с хрема. Дори се говори, че са от собствения му нос и са паднали по небрежност. Но Флеминг забелязва, че носната слуз има инхибиторен ефект и проучването го води до откриване на ензима „лизозим“, който се съдържа и в сълзи, слюнка, кожа, коса, нокти. Той изолира голямо количество лизозим от яйчен белтък и името му се прочува, макар че антибактериалният ефект на лизозима е слаб и не вреди на най-опасните микроби.

Пет години по-късно, Александър Флеминг изследва стафилококите, а през 1928, докато работи с една стафилококова вариация, открива пеницилина. И не е прав, когато описва случилото се с думите: „Човек понякога намира онова, което не търси“. Всъщност той търси точно онова, което намира – и което убива проклетите бактерии.

„Когато се събудих на 28 септември 1928, не планирах революция в медицината, като открия първия антибиотик. Но се опасявам, че точно това направих“ – скромно описва нещата Флеминг.

На този ден той се връща в лабораторията след двуседмична ваканция и преглежда петриевите чинийки с култури от Staphylococcus aureus. Някои са замърсени с плесен, а в една, която е на перваза на прозореца, колониите стафилококови бактерии около плесенните гъбички са унищожени, докато в по-далечните краища на чинийката не са. „Това е смешно“ – казва ученият.

Той не знае какво става, но иска да разбере защо и как гъбата убива бактерията? Флеминг правилно предполага, че тя съдържа субстанция, която го прави, и бързо разбира, че плесента от рода Penicillium влияе не само на стафилококите, но и на други Грам-позитивни бактерии, които причиняват тежки болести.

Отначало той нарича лечебната субстанция „сок от плесен“ или просто „инхибитор“, но през март 1929 я кръщава пеницилин и публикува съобщение в „Британски журнал за експериментална патология“.

То не предизвиква вълнение в медицинския свят. Флеминг продължава изследванията, но култивирането на плесента Penicillium е трудно. Още по-трудно от нея се извлича лечебна субстанция, а за лечение са необходими сериозни дози. Всичко зацикля и през 30-те той спира търсенето. Убеден е, че заради проблема с промишленото производство, пеницилинът няма да се наложи. И този път вече греши – случайно, но греши.

„Вие казвате, че съм изобретил нещо. Всъщност само съм видял онова, което е създадено от Господ за човека. Честта и славата принадлежат не на мен, а на Бога“ – казва Флеминг за откритието, което зарязва.

Но после в Оксфорд Чейн и Абрахам работят в същата посока, попадат на публикацията на Флеминг, потвърждават резултатите му и изучават структурата на пеницилина. През 40-та публикуват работата си, а Флеминг пък попада на нея и звъни на шефа им Хауърд Флори, че идва на среща. А Чейн възкликва: „Боже, мислех, че Флеминг е мъртъв!“

Така или иначе, Чейн и Флори намират лесен начин за производство на пеницилин, както и богати американски инвеститори. След Пърл Харбър работата се разгръща, а през 1944, при десанта в Нормандия, има достатъчно пеницилин за всички съюзнически войници. След войната вече лекарството завладява света и слага начало на нова епоха в медицината – епохата на антибиотиците.

Още през 1945 Флеминг, Чейн и Флори получават Нобелова награда за медицина, а Александър Флеминг продължава с изследвания в бактериологията, имунологията и химиотерапията до смъртта си през 1955. Отнася го инфаркт, който, за съжаление, не се лекува с пеницилин.

Вижте също Франсис Крик и ДНК на живота