Луис Бунюел – всичко за киното

„Слава, Богу, още съм атеист.“ Този парадоксален цитат дава ясна представа за Луис Бунюел.

През 1928 г. в Париж излиза „Андалуското куче“, първият сюрреалистичен филм на Бунюел и Дали. Те са луди и провокативни типове, които смятат сюрреализма за велик инструмент срещу буржоазните ограничения и имат видения и сънища за отреагиране чрез изкуство. В началото на филма 28-годишният Дон Луис точи бръснач, влиза при девойка, седнала на стол, отваря лявото ѝ око и го срязва по средата. Кадърът се прехвърля към нощното небе, където „остър“ облак минава бързо и сякаш срязва пълната луна.

Тази сцена е коментирана много, но трябва да се види, за да се усети внушението. Не да се разбере. Тук не бива да се търси нещо за разбиране - дълбоки философии, герои със сложни характери и дори сюжет. Лентата е пълна с несвързани видения, сънища и фантазии. Окото е от сън на Бунюел, а човекът със стигма на ръката, от която излизат мравки, е на Дали.

„Андалуското куче“ е шок и скандал. Днес някои сцени звучат наивно – толкова може тогава киното. Други са познати – цитирани и пародирани са стотици пъти. Но Бунюел и Дали правят пробив, като разпъват киното до предела на неговите възможности.

В творческия път на Луис Бунюел има няколко етапа, свързани с различни държави. Първа е Франция с „Андалуското куче“, но още по-скандален е „Златният век“, в който той напада буржоазната държава и унижава католицизма, като смесва образи на Христос с текстове на маркиз Дьо Сад. На премиерата крайната десница напада киното и го разбива, полицията забранява прожекциите, продуцентите са заплашени с отлъчване от църквата и изтеглят всички копия, а филмът е показан чак през 1979 г.

Междувременно Бунюел е поканен в Холивуд, но не снима нищо. Обратно в Европа, той се свързва с републиканците в Испания и става член на комунистическата партия. Факт, който по-късно упорито отрича. Негов приятел анархист финансира „Урдите, земя без хляб“ – първият документален сюрреалистичен филм за живота на хората в най-бедната испанска провинция. Той е забранен както от Франко, така и от Републиката.

През 1934 г. Дон Луис се жени за френската гимнастичка Жан Льофевр и става продуцент в комерсиално мадридско студио с условие името му да не се появява. През Гражданската война прави пропагандни филми за републиканците, а през 1939 г. пак се озовава в Щатите, но пак нищо не снима. Така, през 1946 г. заминава за Мексико.

Мексиканската филмова индустрия е във възход и там Бунюел снима близо половината от общо 60-те си филма. Повечето са комерсиални и съобразени с наивно-романтичните идеи на мексиканската публика, но бунюеловското в тях не липсва съвсем. От този период най-значим е „Забравените“. Това е филм за жестокия свят на уличните момчета в бедните квартали на столицата. Публиката го отхвърля и призовава да се отнеме гражданството на Дон Луис, защото петни страната, но филмът печели награда за режисура в Кан и мексиканците започват да го харесват.

В началото на 60-те Бунюел се връща във Франция и прави най-великите филми от втория си период – „Виридиана“, „Дневникът на една камериерка“, „Тристана“, „Дискретният чар на буржоазията“, „Този неясен обект на желанието“. И „Дневна красавица“, в който неговото режисьорско тайнство се смесва с актьорската магия на Катрин Деньов.

Питат Луис Бунюел защо снима филми, а той отговаря: „За да покажа, че този свят не е най-добрият от всички възможни.“

Първата му любов Конча Мендес го описва като артистичен тип с непоносим характер. Бунюел от дете свири на цигулка и играе бокс, учи в йезуитски колеж, където прихваща атеизма си, и завършва философия в Мадрид. С Дали и Лорка се палят по сюрреализма и основават артистичната група „Поколение 27“.

Макар че иска да е революционер и в изкуството, и в живота, Бунюел всъщност живее скромно и държи на семейния морал. Единственият „порок“, към който стриктно се придържа, е пиенето. Бунюел гледа да приключи работа в ранния следобед и да заседне за дълго пиене без напиване. А идеята му за истинския бар е проникновена: „Барът е упражнение за усамотяване - трябва да е тихо, тъмно и много удобно място, без никаква музика.“

Както повечето гении, Дон Луис работи основно, докато не прави нищо. Да, твърде ленив е и казва: „Дайте ми 2 часа активност на ден, а останалите 22 ще прекарам в сън.“

Но не е само леност, в творчеството му сънят, виденията, другата реалност, са сред най-важните елементи, съчетани с фройдистки комплекси, плюс смущаващи и шокиращи сексуални желания и практики. Всичко това – смесено с парадокси и загадки. Да, сюрреализъм, но и повече – „бунюеловското“, от което публиката иска още и още.

Но Смъртта май също харесва доброто кино, затова си прибра 83-годишния режисьор чрез банална цироза. В автобиографията си той пише: „Мога да си поставя диагнозата твърде лесно. Стар съм.“

Това е смешно, но звучи трагично. Сякаш в живота на Луис Бунюел става същото, което той отбелязва за филмите си: „Всичките ми филми са изградени върху комични ситуации, но се възприемат, сякаш са трагедии“.

Вижте също Алфред Хичкок, който се страхува от собствените си филми