Играта със суверенни територии на Украйна. Къде спира имперският апетит

На третия месец от войната в Украйна в САЩ се появиха критични позиции за ролята на тази страна в конфликта. Това не е изненада, а част от вътрешния публичен дебат. Но две от тези позиции могат да окажат по-сериозно влияние сред политически кръгове в САЩ.

Изненада: либералният Ню Йорк таймс

Ню Йорк Таймс публикува позиция на Редакционния си съвет, вътрешна институция на главните редактори. Вестникът подкрепя Украйна от първия ден на войната с категоричното заявление, че „независимо колко ще трае войната, Украйна ще бъде свободна“. Но три месеца по-късно редакционният мозъчен тръст заявява още в заглавието на една дълга позиция, че „войната се усложнява, а Америка не е готова“.

На първо място Редакционният съвет повтаря вече обсъждани въпроси, на които администрацията на САЩ не е отговорила. Каква е целта на Вашингтон? Край на конфликта? Мирно споразумение? Необратимо отслабване на Русия? Путин пред наказателен трибунал? Да се избегне ескалация на войната? И други.

На второ място идва тезата, според която е нереалистично Украйна да вярва, че ще спечели войната и ще върне Русия обратно отвъд границите преди 24 март, а и преди 2014. По тази причина украинското правителство трябва да преоцени целите си. Позицията не споменава директно, че Украйна трябва да направи териториални отстъпки на Русия, но в текста това се чете: Украйна трябва да вземе болезнени решения. А на Володимир Зеленски трябва да се каже ясно, че помощта не е безкрайна.

Особеното в позицията на Редакционния борд е гледната точка, която следва генерално доктрината Монро (от началото на 19 век европейските неразбории не са в кръга интереси на САЩ, грубо казано), травмата Виетнам и други като Ирак и Афганистан. Въпросът не е повдигнат глобално, морално, нито дори стратегически. По-скоро се пита какво прави САЩ в Украйна, след като инфлацията е по-важна за американеца.

Предлага ли решение Редакционният съвет? Не, никакво.

Настоява да се отговори на въпроси за целта на войната, на които в момента няма отговор:

• Да се предаде Путин на наказателен трибунал? Разбира се, че това го чака по принцип. Но може ли то да е цел на войната?
• Да има мирно споразумение? Надали. Нали вече се правиха такива опити на срещите в Турция?
• Да се дестабилизира Путин? Ако това е път към възстановяване на статуквото отпреди 2014 година - да, защо не? Но как се формулира експлицитно подобна цел, след като ще изглежда нелепо, макар и санкциите да допринасят.
• Да се избегне по-голяма война? Разбира се, това е по-далечната цел. Но тя се постига по начин, противоположен на предлагания в позицията : Русия трябва да се научи, че има държавни граници и те се уважават, иначе светът потъва в хаос.

Подобни въпроси нямат отговор във формата на изявление, подобно на редакционното писмо. Докато Украйна е мотивирана да не отстъпва, трябва да й се помага по всякакъв начин. Този отговор е отворен, но целта не е ли достатъчно е ясна?

САЩ са дефинирали границата на помощта си доста недвусмислено: подпомага се Украйна, не се влиза в директен военен конфликт с Русия. Това е стратегическа схема, която рано или по-късно ще оформи и липсващия сега контекст за отговорите, които редакционната позиция търси малко прибързано. Но и сега внушенията за търговия с територии са крайно неприемливи, при това тъкмо от гледна точка на опита на САЩ с войните в Европа. Играта със суверенни територии е в голяма степен онова, срещу което САЩ застават след 1945 година. Тази цел надхвърля конкретния конфликт и е свързана с гаранции за съхранение на следвоенната стабилност.

Но как без Хенри Кисинджър

Няколко дни след тази публикация на Ню Йорк таймс Хенри Кисинджър изказа на практика същата позиция. Той го направи в онлайн обръщение към участниците в срещата в Давос на 24 май, дни преди да навърши 99 години, но в характерна своя перспектива. Той не се пита какво правят САЩ в Украйна, нито какви са целите на Байдън, не лансира по-тясна американска позиция, а директно оповестява решението на проблема. Според Кисинджър ситуацията обективно показва, че Украйна ще бъде разсипана, ако не направи отстъпки.

След букет от хвалебствени думи за героичните украинци Кисинджър настоява на два момента. Първо, Путин не трябва да бъде унижаван. Той трябва да излезе с достойнство от войната, която е започнал според правото на деспотичния произвол. Дори дотук казаното е прекалено и може да не се обсъжда нататък. Но все пак, второ, Украйна трябва да направи отстъпки. Най-добре, казва бившият държавен секретар, да се коригират границите й до състоянието им преди войната. Това състояние означава Луганск, Донецк (неясно каква част от областите) и Крим да бъдат отстъпени на Русия.

Кисинджър е практически реалист, наследник на голямата традиция на т. нар. реализъм в теорията на международните отношения (в модерно време от Макиавели и Хобс, през Шмит и Моргентау, до Кенет Уолц и цяла плеяда академични фигури.) Но Кисинджър не се асоциира с академични концепции. Той заявява себе си като практик, който решава проблеми без помощта на теория. Така е действал цял живот.

В случая греши и е странно дали си дава сметка за по-широкия смисъл на позицията си. Кисинджър гледа на Русия като на велика сила, сравнима с Китай, САЩ, Великобритания. Великите сили решават съдбата на света помежду си. Такава е традицията на конгресите – Виенски, Берлински и др.

В случая с Украйна обаче подобно нещо няма. Има аналогия с произвола на Третия Райх: анексираш или превземаш територии. С една разлика - през 1939 Третият Райх е велика сила със съюзници. Докато Русия днес е на прага на фалита, обект на безпрецедентна икономическа блокада, срещу нея стои обединен целият западен свят, тя няма сериозни съюзници, военно архаична е като автомобилното си производство, в плен е на фантазии за величие. И шантажира света с ядрените си ракети.

Рискът от двете позиции

По-сериозният риск в препоръките и на двете позиции обаче е в това, че една късна или нерешителна намеса на САЩ в началото води до много по-скъпа – в човешки жертви и финанси – намеса по-късно. Какви гаранции биха дали Ню Йорк таймс и Кисинджър, че веднъж нахранен богато с територия, утре Путин няма пак да огладнее? Раблезианският глад на имперското тяло е злокачествено устойчив.

Любопитен е фактът, че обратно на САЩ, в традиционно объркания европейски континент нагласата е друга. Сред европейските държави засега доминира позицията, че Украйна взима решенията, а ние й помагаме. И помагаме, защото след Украйна има Молдова, Полша, Балтика, Балканите, може ли да каже някой къде спира имперският апетит? Така че на изпитание е световният ред, а не отношенията между Запада и една въобразена велика сила.

* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.