Никос Казандзакис, завинаги разпнат

Гръцкият писател Никос Казандзакис е номиниран за Нобелова награда за литература 9 пъти – но не печели нито веднъж. Номинациите са заради истинските стойности на писането му, загубите – заради конюнктурата.

Да бъдеш цял живот Казандзакис е изнурителен труд. Трябва да пишеш така, че да накараш читателя всеки път, щом в текста клечка изпука, да стисне зъби – дали нещо ще се срути върху героя, или ще се въздигне от него. Дали човешката душа вечно ще се валя в калта, или, ако плаче дълго, ще има утеха. Дали краищата на небето и земята ще се срещнат в теб, или Вселената те е изоставила. Казандзакис се готви за изумителния си маниер на писане твърде дълго - издава първия роман чак на 51.

Но не е само писането.

Трудността е и в самото живеене, в начина, по който в бурята различаваш светкавица от гръмотевица, по който душата пулсира, по който разбираш дали ти шепне Бог, или Дяволът. Но ако беше лесно, той нямаше да е неповторим.

Човешките пътища са непредвидими като божиите – та нали те са моделът ни. В „Рапорт пред Ел Греко” Казандзакис разказва за духовното пътуване из острови и манастири с поета Ангелос Сикелианос и как душите им все остават непълни. Но портата на последния манастир се тръшва зад тях и виждат неистово цъфнал бадем, а Ангелос превръща погледа в поезия:

„Казах на бадема: Братко, поговори ми за Бога! И бадемът цъфна”.

Такива неща търси Никос, затова намира герои като Зорбас и дори божествения Христос в образа на земен Исус. А после писател и читател сядат заедно на брега на романа, люшкат се в ритъма на вълните и споделят простата рецепта за пълно щастие на Казандзакис – чаша вино, шепа печени кестени и звуците на морето.

Никос се ражда през 1883 на Крит. Баща му, праобраз на „Капитан Михалис”, е търговец, майка му - жена, пълна с любов. През 1889 Крит се отделя от Османската империя след успешно въстание, но момчето е във френски колеж в Наксос. В началото на 20 век той учи право в Атина, пише и публикува разкази, есета, една пиеса. После в Париж учи философия, слуша лекции на Бергсон и прави дисертация за Ницше.

Обратно на Крит, Казандзакис се занимава с журналистика и литература. Критиците го критикуват, защото пише на димотики, езикът на обикновените хора, и се застъпва за замяната на официалния „катаревуза”.

През 1910 Казандзакис се жени за писателката Галатея Алексиу. Бракът продължава 16 години, макар че има връзка и с Елени Самиу, жената, която после е с него до края на живота му. Той си вади хляба с преводи, а през Първата световна война се записва доброволец, но е известен, не го пускат на фронта, а премиерът Венизелос го взима за съветник. Казандзакис чете Данте, евангелични и будистки текстове, пише и пиеси. През 1917 предприема една от онези безумни стъпки, които са специален дар от Съдбата - инвестира в лигнитна мина. Не разбира нищо и наема работника Георгис Зорбас – Алексис в знаменития роман от 1946 „Животът и времената на Алексис Зорбас“, по-познат като „Зорбас гъркът”. Книгата обаче не прави бум веднага, а през 1964, с филма на Какоянис и Антъни Куин като нахалния, безотговорен, но пълен с вкус на живот и божествено-човешки тайнства герой. Тогава Казандзакис е вече от 7 години в гроба, отнесен от левкемия.

И православната, и католическата църква смятат за еретичен Христос от „Последното изкушение”.

„Това май е единственият въпрос, по който двете църкви са съгласни от около 1 000 години насам”, казва Казандзакис.

Романът е в Индекса на забранените книги, а православната църква отлъчва писателя и му отказва погребение в осветена земя. Погребан е в защитната стена на родния Ираклион, а на гроба пише:

„Не се надявам на нищо. Не се страхувам от нищо. Аз съм свободен”.

Цял живот Казандзакис рови да стигне дъното на реалността – и не винаги успява. Един от неуспехите е свързан с политиката.

В Берлин той се забърква с болшевишки групи и идеи. После пътува в СССР, но се разочарова от режима. Е, не се отказва напълно от лявото, основава партия, ориентирана към дървеното желязо „демократичен социализъм”. Слава, Богу, политическите му страсти са по-слаби от страстта по живота и потъват в морето от пътешествия по света, които предприема.

От тях се раждат прекрасни пътеписи, идва и поредицата бележити романи.

Първият, „Тода-Раба”, е писан на френски и излиза през 1934, но след войната Казандзакис просто избухва – „Зорбас гъркът”, „Христос отново разпнат”, „Капитан Михалис”, „Последното изкушение”, „Рапорт пред Ел Греко”.

Не клише, а – писател, който оставя шепа книги. Точно Никос Казандзакис едва ли заслужава Вселената да демонстрира такава липса на въображение. Заради стойността на текстовете му, той трябваше накрая да получи, ако не огромна заря, то поне впечатляващ фойерверк.