Рилке и ужасните ангели в елегията на мисълта

Райнер Мария Рилке е голям поет. По личната ми скала е на врърха на световната поетична планина, заедно с Елиът и Кавафис. Ако не ми вярвате, повярвайте на критиците, които казват, че е вторият немски поет след Гьоте. Но да уточня – Гьоте е по-широк, Рилке е по-дълбок.

„Живея живота в растящи спирали,/които отвъд света докосват./Ще затворя ли последната - едва ли,/но на всичко готов съм./Кръжа край Бога, първичната кула,/от хиляди години обикалям вече,/но все не знам: сокол ли съм залутан,/небесна буря или велика песен.”

Позволих си да преведа набързо това знаменито стихотворение на Рилке от „Книга на часовете” – и то от английски, а не от немски. Но дори този несръчен превод отразява звученето и смисъла на текста по-добре, отколкото ужасните преводи на български. В тях липсва идеята за едно от основните предизвикателства в поезията му – разстоянието между човек и Бог, онзи непреодолим милиметър между пръстите.

Но при Рилке непреодолимият милиметър е образ и на чисто човешката любов, която превръща сближаването в раздалечаване, копнежа в мъка, споделянето в самота. Това се чете в стихотворението „Влюбените” от „Нови песни” в превод на Петър Велчев:

„Будни са – света ще проумеят./Жадни са – страстта ще утолят./Остави ги, нека да се слеят/и така – да се раздалечат”.

Борбата за любовта при Рилке е и за вътрешното единство на човека, и за външното му единство със света. Заради смъртта тази борба изглежда загубена, но дали? Да видим в „Слизането на Христос в ада” в превод на Венцеслав Константинов:

„Внезапно/високо, високо/над грамадата/от кипнали викове върху дългата/кула на своята изстрадана мъка, той се възправи: без дъх,/без опора, владелец на толкова болки. Мълчеше.”

За да стигнеш където и да било, първо трябва да тръгнеш. Рилке потегля към високите върхове на световната поезия от много ниско ниво. Роден е в Прага като Рене Карл Вилхелм Йохан Йозеф Мария Рилке през 1875 г. Майка му се отнася с него като с кукла и поетът пише: „Тя никога не разбра... Какъв съм наистина аз”.

Към това се добавя и травмата от военното училище, където баща му го праща. Там е ужасно, а Рилке се разболява и напуска. Накрая си намира мястото – учи философия, литература и история на изкуството в Прага и Мюнхен.

Точно в Мюнхен той се запознава с доживотната си муза – Лу Саломé. Рилке е на 21, тя – на 37. Родена е в Санкт Петербург, в род на френски хугеноти и немски протестанти, прекрасно образована и омайва мъжете с красота и ум, макар пред сексуалната да предпочита интелектуалната близост. Често поставя условие – връзка без секс. Прави го с Ницше, с Пол Рии, дори със съпруга си, лингвистът Фридрих Карл Андреас. Не и с Рилке, с когото се отдават и на най-животински наслади.

Тя променя името му от Рене на Райнер, защото звучи по-мъжествено. Връзката им продължава 3 години, той ѝ посвещава стихове, а тя пише в автобиографията си: „Аз бях твоя жена години наред, защото ти беше първата реалност, в която човекът и тялото са неразличими един от друг… Бяхме брат и сестра, но както в далечното минало – преди бракът между брат и сестра да стане светотатствен.”

Саломе се отдалечава от Рилке физически, но двамата остават близки, пишат си, тя го съветва за житейски неща, в които той е безпомощен, коментира творчеството му и го окуражава. Той пък се развихря здраво в любовта, изследователи дори твърдят, че има повече жени от Казанова. Те обаче не са начин на живот, а част от самия него, от творческите му глъбини.

Друга значима негова муза е художничката Паула Бейкър. Те се срещат в ателието на Роден и се залюбват, независимо, че тя е току-що сгодена. Връзката им продължава, когато тя се омъжва, а той се жени за добрата ѝ приятелка – скулпторката Клара Вестхоф. С Клара имат дъщеря, но почти не живеят заедно.

Огромна роля в живота и творчеството на поета има и принцеса Мария фон Турн унд Таксис, която един ден го грабва и отвежда в имението си на Адриатика. Там се раждат „Дуински елегии”, които, заедно с цикъла „Сонати към Орфей”, се считат за най-забележителните творения на Рилке. И наистина са, ако прочетем дори само началото на Първата Дуинска елегия в превод на Владимир Сабоурин: „Кой, щом изкрещя, би ме чул от ангелските/чинове?.. Всеки ангел е ужасяващ.”

Последните 7 години от живота си Рилке прекарва в Швейцария, където го застига любовта с Ерика Митерер. Той е на 49, тя на 19, те са само три дни заедно, но си пишат – не писма, а стихове. А когато Райнер пише на Ерика, че като влиза в кръвта му, тя може би ще го спаси, това е метафора, обвита в реалност – той е болен от левкемия.

Нищо не го спасява обаче и през 1926 г. поетът Райнер Мария Рилке си заминава, като оставя за гроба си кратък епитаф: „Роза, о, чисто противоречие, радост/ничий сън да не бъдеш/под толкова много/клепачи.”

*Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.